Психология

deanne · Пуснато на: Вто Фев 12, 2008 8:09 pm Заглавие:

Ами да много често мисля за самоубийство, даже понякога го планирам.В момента търся начин да прекратя това, тъй че ако имате някакви идеи давайте насам.
_________________
"Свещ ми светука едвам,
мойто сърце не тъгува,
ала не искам, не искам да знам
кой със коя се целува."

lady-to · Пуснато на: Вто Фев 12, 2008 8:24 pm Заглавие:

Хехе, ами имаме много идеи - но първо трябва да ни кажеш защо искаш да се самоубиеш?
бягаш ли от нещо? Страх ли те е от нещо? Какво стана, че стигна до това желание?
_________________
mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/

Елси · Пуснато на: Вто Фев 12, 2008 9:53 pm Заглавие:

Здрасти и от мен,

по повод самоубийството не съм психолог, така че не искам да мешкам в този разговор, но мога да кажа само една последователност:
- човек който се обича сам себе си - светът го обича също, защото просто излъчва определен тип енергия и съмоуверенст от тая работа, човек, който се обича няма да посегне на живота си, а защо и човек който не се обича да се заобича щом и светат ще го обича, та защо да не живееш, когато светът те обича Rolling Eyes

Това е

_________________
"Слабите обичат реда, силните управляват хаоса".

deanne · Пуснато на: Вто Фев 12, 2008 10:09 pm Заглавие:

Ами не знам как стигнах до това желание просто някак не ми се живее повече писна ми, а и може би заради вехнещата духовност на обществото ни. Относно страхът мислила съм много пъти и все искам да измисла нещо от което да ме е страх.Някои ги е страх от змии, а аз попадайки на това животно в планината започвам да оглеждам с любопитство, и кучета са ми налитали ми почвам да ги галя, от смъртта също не ме е страх даже я желая.Общо взето не знам от какво ме е страх.Само не си падам много по общуването с хора ма то не е страх
_________________
"Свещ ми светука едвам,
мойто сърце не тъгува,
ала не искам, не искам да знам
кой със коя се целува."

lady-to · Пуснато на: Вто Фев 12, 2008 10:22 pm Заглавие:

Защо не си падаш по общиването - с какво те отблъскват хората?
_________________
mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/

deanne · Пуснато на: Вто Фев 12, 2008 10:57 pm Заглавие:

Ами защото ми се виждат еднотипни, а и някак не чувствам нужда от общуване. Случвало ми се е да не излизам по една седмица от нас, а го забелязвам на 6тия или 7мия ден,но не чувсттвам и потребност да изляза.А и като цяло не обичам да излизам навън, всички ми се чудят, а на мен просто не ми харесва целия шум и улиците навсякъде пълни с хора.Понякога си мечтая да съм сама в целия свят.
_________________
"Свещ ми светука едвам,
мойто сърце не тъгува,
ала не искам, не искам да знам
кой със коя се целува."

lady-to · Пуснато на: Вто Фев 12, 2008 11:07 pm Заглавие:

Какво правиш, когато си сама? Работиш ли, имаш ли семейство - родители, приятели.. учиш ли.

Защо са ти еднакви хората? Като малка в училище или детската градина обичаше ли да играеш с другите? Какви са ви отношенията с родителите?
_________________
mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/

deanne · Пуснато на: Вто Фев 12, 2008 11:32 pm Заглавие:

Ами обикновенно мисля пак за смъртта и самоубийството или се наслаждавам на природата,защото няма на какво друго или уча по нещо, но общо взето като съм сама ми е най-добре. Често съм сама и сред много хора те даже в този момент ми говорят, а аз изобщо не ги чувам, ами мисля за нещо друго поради което ми се е случвало дори да не приемам информация от околната среда или поне да не я осъзнавам. Имам родители и приятели, макар да не ми се излиза и с тях много много, но с тях излизам, за да ритам. Играя футбол, колкото и да е странно, въпреки че съм момиче.На 17 съм.Хората са ми еднакви,защото се стремят повечето към това да са добре и им стига да живеят като роби дълго и честито. Ами баща ми казва,че като малка повече съм си играла сама, а аз помня че в детската имах една приятелка, с която играех, а в училище след 3ти клас почти не ставах от чина. Отношенията ми с родителите ми не са лоши. Лоша е идеята на майка ми да ме води на психиатър, заради тези неща. Но те не знаят кой знае колко за мен, аз не им позволявам, а и те не са достатъчни добри психолози.
_________________
"Свещ ми светука едвам,
мойто сърце не тъгува,
ала не искам, не искам да знам
кой със коя се целува."

SCH · Пуснато на: Сря Фев 13, 2008 4:14 pm Заглавие:

Здравей,deanne,
Не знам какво точно да ти кажа, нито да те питам - не знам как да вместиш разказа за един живот в няколко реда - нито как да вместя въпросите си в тях. Но ми се иска да кажа нещо, което не бих споделяла във форума, ако не ми се струваше много свързано с темата ти..и може би донейде важно.
Моят път като че ли няма много общо с твоя, поне по това, което пишеш, но преди години имах дълъг период, в който полека лека стигах все по-близо до мисълта за самоубийство...и понякога само представата за осъществяването му ми носеше успокоение...светът изглеждаше мрачно, тъжно и чуждо място, а самата аз - или прекалено неадекватна за него...или прекалено нехаресвана от самата себе си...и накрая минах границата. Няма да ти давам идеи как го направих Smile

..и очевидно са ме спасили. Smile

После някак започнах да се съвземам, сякаш след като бях слязла до дъното на пропастта вече имаше откъде да се оттласна, за да тръгна на горе. Сега съм доста нагоре,струва ми се Smile

, но имам още много до върха, каквото и да има там Wink

Та, от позицията не на психолог, а..да не се крием зад по-приятни думи..неуспял самоубиец, ми се иска да ти кажа как виждам този си опит сега - няма смисъл...нещата не стават по-добри...най-най-НАЙ-самотният момент в живота ми беше онзи, когато лежах и чаках да умра..сякаш светът беше ме оградил с прозрачен купол и с нищо и никак не можех да го достигна. Бях напълно изключена. А навън се чуваха детски смехове - децата играеха футбол Wink

Така че..този опит ме научи единствено да не опитвам Smile

...
Смъртта..никога няма да ни избяга...нито ние на нея Smile

, въпросът е какво можем да направим, докато сме тук. И какво искаме.
Ти какво би искала всъщност? Просто така- за себе си? Само и лично за теб?

deanne · Пуснато на: Сря Фев 13, 2008 7:01 pm Заглавие:

Ами имам цели, които знам че няма да постигна, което от една страна е добре, защото ще избегна разочарованието от провала.А и избягвам да си създавам кой знае колко цели, защото с тези ми мисли не вярвам да живея дълго. Относно това, че в момента, в който си посрещала смърта си се чувствала самотна, ами не смятам че с мен ще е така или поне не е така в представите ми, защото когато си го представям усещам че се усмихвам и се чувствам щастлива.И другото което е ще споделиш ли как си се опитала да се самоубиеш?
_________________
"Свещ ми светука едвам,
мойто сърце не тъгува,
ала не искам, не искам да знам
кой със коя се целува."

SCH · Пуснато на: Сря Фев 13, 2008 7:55 pm Заглавие:

По принцип това е тема, за която съм говорила освен с най-близките си приятели, само в терапевтичен контекст. В началото беше изключително болезнена и ме караше да се чувствам много уязвима...сега болката и чувството за уязвимост са зад гърба ми, но нямам потребност да говоря за миналото, а и темата..е много лична - ти разбираш това най-добре. Говоря с теб за това, защото болката по някакъв начин свързва хората и ги прави близки...и защото мисля, че можеш..може би, само може би...да научиш нещо, без самата ти да си минала през него. Бих ти разказала всичко, което искаш да знаеш, но как точно съм опитала..прости ми - не...Всеки сам прави избора си и аз нямам право да се меся в твоя, но ..даването на идеи е също намеса. Wink

. Като казах, че това беше най-самотното ми преживяване - аз също не си го представях така, мисълта за края ми носеше облекчение и даже, както казваш и ти, мъничко щастие...очаквах успокоение, отпускане, блаженна тишина, яснотата на края. И не усетих нищо от това. Нищо. За миг може би покой, който после беше изместен от най-голямата самота. Време, в което си тук, но сякаш те няма. Никой не може да достигне до теб. Чувстваш се нереално за самата себе си. Сякаш и ти не можеш да се достигнеш. Толкова години след това преживяване не се страхувам, че някой ден няма да ме има, но самотата на умирането...наистина ме плаши.
От друга страна - човек стига до идеята за самоубийство, когато наистина е стигнал до предела на болката си, отчаянието, безнадеждността..и вече не може и не вижда смисъл да ги понася. Но, оставайки, открих, че има надежда и смисъл и след безнадеждността. И цели. И някакъв смисъл, макар и не онзи - генералният, който всички търсим в младостта и почти никой не намира. Ще се изненадаш колко мънички и привидно незначителни цели изведнъж добиха смисъл. Затова, сега бих казала че винаги можем да умрем, но никога не можем да се върнем отново. Така че въпросът е - какво още не сме направили, какво не сме опитали, а всъщност- бихме могли. Ако има нещо добро в готовността да срещнеш смъртта - то е това, че няма какво да губиш повече, тоест можеш да опиташ всичко, което преди това те е плашело. Мислила ли си за това? Аз да.
Казваш, че имаш планове, които и без това биха се провалили...знаеш ли, сега си спомням, че една от причините да стигна до самоубийство беше страхът ми от провал - бях го забравила, странно, нали?
Дали не е така и при теб?
И, ако да, не би ли искала заедно да помислим как твоите цели - каквито и да са те - могат да бъдат постигнати именно от теб?

deanne · Пуснато на: Сря Фев 13, 2008 9:33 pm Заглавие:

Мислила съм за това и стигала до извода, че имам какво да губя, защото имам неща, които са ми ценни, а ако погубя себе си няма да изгубя тях.

Вече съм решила, че ако се проваля и нямам други перспективи ще го направя.Но желанието ми за това не е породен от страхът от провал.Първият път, като се провалих много ме заболя, но някак си притъпих чувството, за да не ми е гадно. Но втори провал не мога да понеса може би, защото съм прекалено горда.Относно постигането на целите може би вдигам летвата прекалено високо и затова все не мога да я прескоча.А и ако тази цел не постигна вече ще ми е ясно,че каквито и цели да си поставя явно няма да мога да ги достигна, а без цел как мога да живея, тогава животът ми съвсем ще загуби смисъл.
_________________
"Свещ ми светука едвам,
мойто сърце не тъгува,
ала не искам, не искам да знам
кой със коя се целува."

lady-to · Пуснато на: Сря Фев 13, 2008 10:28 pm Заглавие:

Хей пак,

Имайки педвид резултатите от теста на Айзенк, не мога да не си задам въпроса какво те кара да бъдеш в такова положение?
Може би няма тревожностно разтройство, може би всичко е наред с теб...може би си доста стабилен човек, на който просто му трябва малко повече мотивация. Повече желание и повече опити към хората, да се отвориш повече и да ги пуснеш по-близо до себе си. Може би така няма да са ти толкова далечни. Дали не харесваш хората... или по-скоро си мислиш, че те не те харесват, и че те няма да те приемат? Дали не искаш подсъзнателно вниманието и отношението на хората към теб, но страхът от това, че те могат да те избегнат, отритнат не те кара да го подтискаш?

Незнам.. разсъждавам. Мисля си, че искаш контакт с хора и да бъдеш важна за някой...Но някак ми се струва, че искаш ти да си пасивна...а те да са активните...

Как мислиш?
_________________
mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/

deanne · Пуснато на: Сря Фев 13, 2008 10:40 pm Заглавие:

Ами не че хората не приемат в компанията си, например тези от моя клас и от съседните все ме карат да идем някъде, но аз не искам.Сред тях ще ми е скучно, те не ме разбират, а и аз не искам да ме опознават,защото така ще узнаят слабите ми места, а тогава биха могли да ги използват срещу мен.Също така смятам, че истинско приятелство не мога да създам вече,защото хората не се представят за това което са.
_________________
"Свещ ми светука едвам,
мойто сърце не тъгува,
ала не искам, не искам да знам
кой със коя се целува."

deanne · Пуснато на: Сря Фев 13, 2008 10:47 pm Заглавие:

Не ми пука за мнението на другите за мен, който каквото ще да мисли.За мен най-важно е моето мнение. А и другите се опитват да осъществяват контакт с мен следователно не ме отритват, но аз ги отрязвам.Не искам и другите да са активни в отношенията ни, защото това някак ме дразни
_________________
"Свещ ми светука едвам,
мойто сърце не тъгува,
ала не искам, не искам да знам
кой със коя се целува."

July · Пуснато на: Чет Фев 14, 2008 12:34 am Заглавие:

Но втори провал не мога да понеса може би, защото съм прекалено горда.Относно постигането на целите може би вдигам летвата прекалено високо и затова все не мога да я прескоча.А и ако тази цел не постигна вече ще ми е ясно,че каквито и цели да си поставя явно няма да мога да ги достигна,

те не ме разбират, а и аз не искам да ме опознават,защото така ще узнаят слабите ми места, а тогава биха могли да ги използват срещу мен.Също така смятам, че истинско приятелство не мога да създам вече,защото хората не се представят за това което са.
Здравей, deanne,
Пишеш за въпроси, които са много трудни и много сериозни – дори и само за това, че смъртта е почти единственото, което не можеш да промениш.
Извини ме, моля те, че се намесвам донейде и като психолог – това е форум за споделяне, не за консултации – обещавам, че няма да се натрапвам, ако не искаш да говориш в този контекст.
Но в думите ти виждам поне няколко неща, които ми се струват много съществени – и след като мислиш по толкова тежък въпрос, струва ми се, че най-малкото решението ти би трябвало да е достатъчно информирано.
И така – пишеш за един голям провал, който вече си понесла и сигурно някъде в теб чувствата от това още са живи и болят. Това е проблем, по който човек може да работи т.е. има и други възможности преди окончателния.
Гордостта – достойно за дълбоко уважение чувство, което не е много често в наши дни, но- също и смъртен грях според Библията. Няма да намесвам религията, просто гордостта (която сигурно е заслужена и има на какво да се базира в теб) е лош съветник – много грешки са били направени от гордост. Смирението…е мъдростта на гордия. Смирението пред човешкото в нас, пред способността ни да грешим. Ти може би си чудесна, може би по-добра от другите в много неща…но нима си единствения безгрешен човек? Защото всички други грешат. Можеш ли да им простиш неуспехите? А ако можеш да го направиш за тях, не заслужаваш ли да направиш същото за себе си ?
Обобщението, което правиш – ако не успея два пъти, значи няма да успея въобще, се нарича генерализация и в психологията е една от основните грешки на мисленето – няма никаква логика в това, дори и 10 поредни провала не могат да предскажат следващия резултат.
И нещо, което има смисъл да обмислиш – кое прави провала толкова непоносим? Кое прави успехът толкова важен? Обикновено, когато се замислим, това се оказват дълги и сложни отговори.
А в думите ти за хората – не знам какво си преживяла, но очакването, че ще използват слабите ти места, за да те наранят….говори за преживяна болка и минало нараняване. От болката боли, но ако приемеш да те боли с някаква цел и смисъл, би могла да работиш с човек, който да те подкрепя и да преодолееш това страдание в теб. Както и очакването за нови наранявания от всички други, които то поддържа. Хората..не винаги, не навсякъде и не непременно се нараняват. Но човек вижда света такъв, какъвто очаква да го види.
Истински приятелство не мога да създам вече…- което говори за излъгано доверие и още болка в теб.
Краят на болката и неверието не е само в смъртта, можеш да ги преодолееш вътре в себе си – трудно е, наистина трудно, но ти и не мислиш за леки пътища, нали?
Човек, който вдига високо летвата – би ли помислила и за този труден път, като възможен избор?
Не говоря за психиатър. Ти нямаш психично заболяване. Но има алтернативни възможности – индивидуална работа, група …би ли могла да отложиш крайният избор и да опиташ нещо друго преди това? При положение, че смъртта винаги съществува като алтернатива.
Би ли опитала първо нещо различно?
_________________
"Археологията търси факти... а не истината. Ако това, което търсите, е истината, часовете по философия са в другия край на коридора."

July · Пуснато на: Чет Фев 14, 2008 12:43 am Заглавие:

Изинавай, позволявам си да копирам мотото на Катрин, което сега прочетох - по темата за гордостта и неуспеха
Our greatest glory is not in never falling but in rising every time we fall. - Confucius
_________________
"Археологията търси факти... а не истината. Ако това, което търсите, е истината, часовете по философия са в другия край на коридора."

deanne · Пуснато на: Чет Фев 14, 2008 1:48 pm Заглавие:

Не ми пречи намесата ти, а се надявам да помогне, както се казва удавник за сламка се хваща.Не смятам, че съм безгрешна, но рядко греша в отношенията си с хората(и с животните разбира се), докато на другите хора обикновенно не им пука дали ще наранят някого. А как постоянно да им прощавам, като макар и да ми се извиняват те пак ще наранят, макар и да са го знаели, просто вярват че като всеки път се извиняват нещата ще минават. На себе си не веднъж съм прощавала включително онзи провал, но да хвърлям неимуверни усилия и да се провалям просто не мога да го направя, не умея да губя. На това дали бих се решила да опитам нещо различно не мога да отговоря точно, въпреки че съм мислила върху това. Не ми е приятно да ме анализират. Също така не бих искала, за да живея нормално да имам нуждата от друг човек, защото съм крайно независима.От друга страна в много краен случай бих отишла.
_________________
"Свещ ми светука едвам,
мойто сърце не тъгува,
ала не искам, не искам да знам
кой със коя се целува."

July · Пуснато на: Чет Фев 14, 2008 8:41 pm Заглавие:

Здравей, deanne,
Можеш във всеки един момент да коментираш думите ми или да ми кажеш, ако нещо в тях те засяга (то се разбира и от само себе си.. Smile

)
Казваш, че рядко грешиш в отношенията с хората и животните, докато другите го правят спрямо теб. Това предполага по-развита и деликатна чувствителност в теб, която ти помага да усетиш потребностите на другите и да се съобразиш с тях, но същевременно те прави по-ранима спрямо тях. Такава деликатна чувствителност обикновено е конституционално обусловена – без нея нямаше да има поети, художници, склуптури.., но също така е следствие и от преживяването на по-дълбоко (или усетено като такова) нараняване или безразличие от други хора. Обикновено още в детството, обикновено в семейството. Не че няма и други възможности, разбира се, нямам право да те разпитвам – говоря по принцип. И, когато това е така, хората носят своята ранимост в себе си години наред – тя може да доведе до създаването на най-хубавите стихове или разкази, най-вълнуващите пиеси, цялата красота, която човек може да пресътвори, може да води до научни открития, а също – до алкохолизъм и бавен упадък..или до смърт. Опитвам се да кажа, че личната ни болка е като нож – можеш да се нараняваш с него, но можеш да го използваш като длето на скулптор. В психологията кризата се разглежда като шанс за развитие – ако не й позволиш да те унищожи, това което се случва е, че с преодоляването й израстваш вътрешно като по-силна и по-зряла личност.
Не умееш да губиш…- мисля, че това е нещо, което всеки от нас учи с времето,… след няколко неизбежни загуби. Разбира се, за хората които не си поставят високи цели, загубите са по-малки и може би без значение. Колкото по-голяма е целта, толкова по-трудна е загубата, но как човечеството изобщо щеше да се развива, ако нямаше хора като теб, които си поставят големи за тях цели? Или ако всички те се бяха отказали? Даже Колумб е открил Америка по погрешка, проваляйки се в опита да стигне Индия – виждаш ли, понякога човек не знае какво крие зад себе си провалът (рядко следствията му са така очевидни, както при Колумб..), понякога с времето откриваме каква неочаквана печалба ни е донесла загубата в нещо друго.
Не ти е приятно да те анализират - разбирам. Но не знам как си представяш съвместната работа. Тя не те прави по никакъв начин пасивен обект, който някой „всезнаещ авторитет”(или с претенции за такъв) разнищва. Този вид работа е наистина съвместна, аз не случайно я наричам така – ти си експертът за твоя свят, ти имаш контрола да говориш и колко, да приемаш или да отхвърляш, да коментираш…и дори да анализираш сама, ако искаш.
Да имаш нужда от друг човек, за да живееш нормално – това би била временна помощ, която няма да ти е нужна, в момента, в който намериш радост, спокойствие и комфорт в себе си или в живота си. Това е и смисълът на помагащата работа – да помогне на човек да живее сам, не да му бъде патерица. Но…на границата на живота – не е ли краен случай? Confused

След него няма по-краен.
Ако горд, достоен и поставящ си много високи цели човек като теб има силите да бъде такъв в един като цяло доста по-обикновен свят, навярно може да използва тези сили, за да опита нещо, което никак не е убеден, че харесва, но пък и не познава. Едва ли би било по-лошо от болката, която вече познаваш. Но може да е по-добро. Или поне много по-смислено.
Нещо, което би ти помогнало не да живееш, разчитайки на друг, а да събереш енергията си, за да бъдеш независима, както искаш и си – но този път – независима от собственото си минало, собствените си рани .......или от хората, които продължават да ти ги нанасят .
_________________
"Археологията търси факти... а не истината. Ако това, което търсите, е истината, часовете по философия са в другия край на коридора."

deanne · Пуснато на: Чет Фев 14, 2008 9:08 pm Заглавие:

Ами аз под краен случай имах предвид да го направя, но да се проваля и след това да потърся помощ евентуално. Поне в това знам ккак няма да се проваля, но правя сериозен подбор и на начина по който искам да умра.
_________________
"Свещ ми светука едвам,
мойто сърце не тъгува,
ала не искам, не искам да знам
кой със коя се целува."