Пуснато на: Вто Юни 05, 2007 6:57 am Заглавие: Смъртта
Напоследък ме тревожат доста мисли за смъртта, санувам смърт на близки хора и своята собствена, безпокоя се какво ще стане ако напусна този свят...не мога да определя от къде идва този емоционален заряд но ме плаши. _________________ Come as you are, as you were,
As I want you to be
As a friend, as a friend, as an old enemy
Take your time, hurry up
The choice is yours, don't be late
Take a rest as a friend as an old memoria
ммда... това е нещо, което плаши всички до известна степен и в определен етап много. Когато започнеш да осъзнаваш, че си смъртен наистина - си е гадна работа. Имала съм нощи, в които си мисля "добре де.. умирането е все едно заспиваш, ама не се будиш...как така не се будиш, какво става след това, какво ще чувствам..." това е нещо като какво има след вселената. ия въпроси могат да ме подлудят. Ние сме свикнали да мисли в граници - че всичко има граница и как така.. няма такава..
Страха от смъртта идва горе-долу в етапите според мен м/у 17 и 30 години най-силно и при някои могат да останат до много късно. Всички знаят, че ще умрат, но някак си тогава започваш да го осъзнаваш наистина. На тази база са паническите атаки, хипохондрията и тн. Гадно си е. Аз когато открих, че там ми се коренят паник атаките и доста от проблемите започнах да работя върху този въпрос. Трудно е, но всеки трябва да си го изживее и да си намери свои обяснения. Аз се страхувам от момента... дори да знам, че нещо ще умре или аз самата е едно, но момента.. как така вече няма да диша. да го видя ми е АД и си знам, че си имам проблеми с това, просто започвам да си казвам "е хубаво де.. то става веднъж.."
Баща ми ми казва "смелия човек умира веднъж, страхливия - 2пъти в седмицата поне") и си е така.. аз умирам през ден и накрая си казах.. то ще стане когато най-малко очаквам, а сега го очаквам много - каква е идеята и да го мисля, не мога да го измисля.
Намери си начин да си го обясниш за себе си - което най-много приемаш. И си създай теория, която да ти донесе спокойствие, без да се интересуваш дали е така или не.
Моя съвет _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Регистриран на: 04 Фев 2007 Мнения: 417 Местожителство: София
Пуснато на: Чет Юни 07, 2007 12:54 pm Заглавие:
Рано или късно човек се замисля за тези работи. Явно на теб сега ти е времето
Смятам, че след време ще стигнеш до извода, че е безсмислено да мислиш за смъртта и да живееш живота си в нейното очакване, и... ще спреш да мислиш за нея. Още повече, че постоянните страхове много изтощават и карат човек да се побърква и да живее непълноценно. Смъртта си е естествения край на всичко, не можеш да я избегнеш. Вместо да мислиш за нея, по-добре мисли за живота - радвай му се, живей в хармония със себе си и се опитвай да бъдеш щастлива.
Ако скоро не успееш да се отърсиш от тези мисли, може да приемеш теорията за прераждането - така ще можеш да смяташ смъртта за ново начало _________________ Луда съм, еййй!
Регистриран на: 07 Ное 2007 Мнения: 185 Местожителство: Wild Rose Country
Пуснато на: Чет Ное 15, 2007 3:38 am Заглавие:
Приемеш ли философията "Всяко зло за добро" - нищо не може да те уплаши. Затова си правиш една хубава застраховка "Живот" и си знаеш, че и в двата случая печелиш.
По-важно е как ще живееш, докато си още жив.
А смъртта е начин да се разчисти земята за по-новите поколения, които са по-добре приспособени към съвременните условия.
Много бъркат тия, дето се мислят за вечни...
Обаче и тези дето живеят така, като че ли утре ще умират, също се оказват не прави. Животът се оказва доста по-дълъг, и мъчителен понякога. _________________ Което не ни убива, ни прави по-силни.
Регистриран на: 27 Дек 2007 Мнения: 16 Местожителство: София
Пуснато на: Пет Дек 28, 2007 6:38 pm Заглавие: Re: Смъртта
muki написа:
Напоследък ме тревожат доста мисли за смъртта, санувам смърт на близки хора и своята собствена, безпокоя се какво ще стане ако напусна този свят...не мога да определя от къде идва този емоционален заряд но ме плаши.
Темата за смъртта е доста деликатна и спорна, но е напълно безсмислено човек да се тормози или тревожи за един естествен процес, който не подминава никого. Може би най-важното е човек да осъзнае, че смъртта е нещо наистина ЕСТЕСТВЕНО, следователно тя не е страшна и няма, с какво да уплаши никого. Но за да бъде процесът на осмислянето й по-лесен и по-"безболезнен" те съветвам да попрочетеш, какво казва будизмът по тази тема - там теорията е много интересна и красива, също така бих ти препоръчала да прочетеш нещо по темата на Ошо - той също дава добро обяснение, което дори и да не приемеш на 100% за вярно, може би ще ти помогне да се избавиш от страховете си...като цяло източната философия разглежда много обстойно този въпрос и книги на източни философи ще ти бъдат от полза.
Регистриран на: 08 Яну 2008 Мнения: 217 Местожителство: София
Пуснато на: Сря Яну 23, 2008 3:10 pm Заглавие:
Не знам дали някой все още се интересува от тази тема.
Но ми хрумна нещо и реших все пак да го напиша.
Ако не бъркам, Карлос Кастанеда беше казал, че човек винаги трябва да усеща смъртта над едното си рамо.
Идеята на това не е непрекъснато да се страхуваш, по-скоро да живееш така, сякаш това е последният ти ден. Ако знаехме, че днес е последния ни ден, дали щяхме да го изживеем така - щях ли да се ядосам на онзи, дето ме засече с колата или щях да му се усмихна за сбогом, щях ли да се тревожа толкова, че закъснявам или щях да спра за секунди, за да чуя едно птиче, щях ли да си купя този диск или щях да купя с парите..кифла за някое циганче примерно..или цветя ей за онази случайна тъжна жена на ъгъла, щях ли да се скарам с приятеля си за дреболия или щях просто да го целуна за това, че го има...?
Ей в такъв смисъл.
Само дето е много, ама много трудно...поне за мен
Така че смъртта...може да бъде и нещо хубаво в живота ни, още повече, че е единственото неизбежно нещо
Сега се сещам за два любими ми и съвсем противоречиви афоризма:
"Умираме всеки ден, в който живеем и само когато престанем да живеем, преставаме да умираме."
"Аз никога няма да срещна смъртта, защото когато аз съм тук, нея я няма, а когато тя дойде, аз вече няма да съм тук."
Това е много интереен начин да погеднеш на нещата. Много пъти съм се замисляла за това, че човек приема нещата, живота си дори за даденост и не успява да му се наслади, докато нещо не го уплаши и поразтресе.
Когато се прибирах от море, преди 2 години на магистралата имаше страхотно задръстване, заради ужасна катастрофа. Хората ходеха напред и виждаха грозната гледка - минаваха катафалки и линейки. Някак всеки уплашен се държеше по-добре с другите,, непознатите. Колите тръгнаха и всеки още под влияние на видяното и страха караше бавно, пускаха се колите, прегръщаш близкия до теб. 100 км по-нататък, нещата се върнаха постаро му. Та...колко време трае това да се усетиш и да станеш по-добър преди пак да приемеш нещата като даденост - хората до теб като даденост...живота си като даденост. Дали не се пренасищаме.. и дали не сме направени да не ги забелязваме тези неща около нас, а да вървим само към целите си? _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Регистриран на: 08 Яну 2008 Мнения: 217 Местожителство: София
Пуснато на: Сря Яну 23, 2008 10:32 pm Заглавие:
Ами трае..100 км..ако не караш много бавно
Дали не сме направени да не ги забелязваме тези неща около нас, а да вървим само към целите си е много интересен въпрос, който никога не ми е хрумвал. Мислиш ли, че ако живеехме повече с идеята за преходността нямаше да бъдем толкова целеустремени в преследване на идеите си? Нещо като грижа на природата да ни осигури повече енергия и да ни предпази от разсейване?
Но това пък не води ли до едно малко или повече патологично общество - в смисъла на това, че като вид се откъсваме от естественото, от връзката си с първичните процеси?
Ами не. Имах предвид, че може би не сме напавени да знаем.. да оценяваме и тн. Ако ти си настроен да оценяваш толкова - много по-тежко ще превижяваш всяко едно увяхване на цвете...или умиране на кученце и тн.
А замисли се... ако знаехме как ще умрем и какво ще бъде - щяхме ли да искаме да живеем?
Ако знаеш, че имаш 30 години живот - ще се бъхтиш ли да взимаш решения за университет, мъж и тн... Какво значение има.. нали ще умра еди кога си...ако знаехме, нямаше да сме мотивирани. Така и с нещата от живота. Ако оценявахме и се замисляхме за доброто у нас....нямаше да има статистика на умрелите...защото като стане всички щяхме да страдаме страхотно. Лекарите оцеляват в професията си, когато приемат хората като ...обекти. Ако ги приемеш като личности - не можеш да си обективен. .. Дали в различен мащаб...и с човечеството е така...? _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Регистриран на: 08 Яну 2008 Мнения: 217 Местожителство: София
Пуснато на: Чет Яну 24, 2008 8:01 pm Заглавие:
Ако знаеш, че имаш 30 години живот - ще се бъхтиш ли да взимаш решения за университет, мъж и тн... Какво значение има.. нали ще умра еди кога си...ако знаехме, нямаше да сме мотивирани.
Лекарите оцеляват в професията си, когато приемат хората като ...обекти. Ако ги приемеш като личности - не можеш да си обективен. .. Дали в различен мащаб...и с човечеството е така
Мисля, че си съвсем права - с човечеството също е така. Някой беше казал, че един болен зъб за нас е по-важен от хиляди убити на другия континент. Звучи жестоко, но ..оцеляването на индивида е важно в еволюционния процес.
За другия въпрос - не съм сигурна, предполагам вариантите са два - да се депресираш и предадеш напълно или да се опиташ да осмислиш по най-добрия начин времето, което имаш. Защото пък, помисли колко добри намерения оставяме за утре, за други ден..за друг път. Може би, ако знаехме, че няма друг път, щяхме да ги направим сега
Регистриран на: 11 Фев 2008 Мнения: 1146 Местожителство: sofia
Пуснато на: Пон Фев 11, 2008 4:22 pm Заглавие:
Муки не че си щастливец с тези сънища, защото и аз ги имам и наистина не са приятни, но поне не мислиш и за самоубийство нали?! Тъй че животът може и да е по-гаден. _________________ Аз чакам твоя знак/ и двама с теб ще открием,/ нов прекрасен свят -/ дай ми ръка, подай ми ръка...
Море от любов,/ бушува във мен,/ аз искам отново,/ разсъмване с теб.
Аз също смятам, че е нормално понякога човек да мисли за края на житейския си път. Харесва ми твърдението, че трябва да живеем така, все едно това е нашия последен ден.
Казвам нормално, защото ние в ежедневието много пъти ние мислим за ,,различен'' вид край - края на отминалия ден, край на някакъв отминал ни вече проблем и т.н.
Тогава когато човек почувства приключването на някакъв от споменатите проблеми (не е казано че те трябва да бъдат само негативни) той се чувства в някаква степен удовлетворен от този край, смисъл че това нещо вече е приключило.
Затова смятам, че мислите за края на житейския път ние трябва да допуснем до нас, тогава когато този ,,край'' наистина е наближил и тогава човек да направи разбор на живота си и ако този разбор е положителен може би самата мисъл за ,,края'' няма да съдържа страх и неудовлетворенос, а напротив - точно обратното, все едно завършва един успешен ден! Горе главата, хора
Това е много хубава аналогия и опредлено съм съгласна с теб . Но едиствени въпрос, който ми изниква е... кога знаем, че наистина приближаваме края? Ти казваш:
Цитат:
Затова смятам, че мислите за края на житейския път ние трябва да допуснем до нас, тогава когато този ,,край'' наистина е наближил и тогава човек да направи разбор на живота си
Как можеш да превкусиш идването...на края. За някои хора, които имат панически атаки - края идва всеки ден. И никак не са щастливи хора. Тези, които изпитват панически атаки наистина живече ден за ден - защото мислят, че всеки ден умират ... и това не ги кара да оценяват нищо около себе си - освен себе си.
Или не е така...? _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Здр. Лейди, ами наистина, аз може би изключвам тези случаи, защото може би тогава, съответния човек (който не спира да говори и мисли за смъртта) има някакво душевно смущение.
Нистина, може би е трудно човек да говори, за неща, които не е видял с очите си или не е изпитал, но мисля че това се осеща по някакав начин, и все пак смятам, че ако човек е изживял живота си пълноценно, ако съвестта му е чиста няма защо да се страхува от смъртта.
Ей, мога да почна да мисля рекламни карета за некролози, не мислиш ли
базик
Принципно съм съгласна - логиката е такава. Просто както винаги - изпълнението е по-трудно от теорията Пък и края на живота на някои е на 20, на други на 5 на трети на 100. Някак ми се вижда трудно да познаеш края кога ще дойде. Но си прав, че в нормално-развиващи се обстоятелства, когато станеш над 60-70 вече би могло да се случи това, което ти казваш. Но ха...представи си сега, че когато си на тази възраст, вече не те е страх от смъртта, а някои вече я искат.... _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Хехе да - и пак се връщаме в началото. Както използваш думата "бяга", щом не можеш да "избягаш" това веднага задвижва механизма на паниката - нещо, от което няма изход - и ей тук започва страха от смъртта.... _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2, 3 ... 13, 14, 15Следваща
Страница 1 от 15
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Въпроси/Отговори
Търсене
Потребители
Потребителски групи
Регистрирайте се
Профил
Влезте, за да видите съобщенията си
Вход
и си знам, че си имам проблеми с това, просто започвам да си казвам "е хубаво де.. то става веднъж.."
) и си е така.. аз умирам през ден
