Искренно съжалявам за Тото. В края на краищата фактът че е успял да замине за Щатите би трябвало да му даде по-вече кураж и вяра в себе си.Какво да кажа аз, като ми е проблем да пътувам където и да е .Ако успея да го превъзмогна, да счупя оковите на моите страхове, мисля че ще се почувствам доста по значима и щастлива.Но всеки със своите страхове.А колкото до чувството за нереалност: и при мен е така, но един ден си зададох въпроса"Е добре де , при положение че няма друга реалност освен тази на земята, аз цял живот ли ще се чувствам така??? Ами не искам - значи приемам това което е и не мисля повече за онова другото. Трудно е , но не непостижимо.
Точно така трябва да мислиш - ако не е реално какво да е? Щом ти виждаш и чувстваш неща, които и другите ги виждат - значи всичко е ок Проблем на паник атаките е, че всички хора усещат едни и същи неща, но ние им се плашим. Ако от жегата на някой му стане изморено - ще каже.. "уф нещо се изморих явно - ай да дремна", а ние ще сме "защо сега се чувствам отпаднала - какво става с мен". Сякаш очакваме от себе си да сме на 100% постоянно - а мръднем на 98% - и вече все едно сме паднали на 40%.
Всичко, което усещате - го усещат и другите - просто те не го забелязват, а вие и аз веднага улавяме разлика в усещането ни и го правим огромно, важно и лошо... _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Благодаря за похвалите Лейди. Наистина се чувствам по спокойна, и когато човек е спокоен и страховетне му се виждат абсурдни и неоснователни.А специално на теб искам да кажа: Радвам се че те има, че си отзивчива към всички и ни помагаш.
Наистина, когато всичко отмине - изгледжа толкова абсурдно и смешно. Дори когато го чуеш от друг и видиш отстрани нещата - виждаш колко са нормални. Но когато ти си вътре в събитията - и капчицата кръв може да означава край ....
Продължавай така попоо и не спирай да предизвикваш страховете си - не ги избягвай, а си доказвай че не са толкова страшни, колкото ги мислиш.... _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Az tazi sutrin reshih da ida na speshen centar ei taka da chuia kakvo shte mi kajat i nai veche da chue priatelia mi , koito doide s men ,che panik atakite ne sa neshto izvanzemno. Vliza s men v kabineta i pita lekarkata dali e chuvala za panicheski ataki s edin takav nereshitelen ton , ubeden che govori palni gluposti , a tia mu kazva che samo za tazi sutrin sam 3-tata koiato idva s paniceski ataki, vse edno che sa neshto obichaino ot roda na grip ili kashlica.
Ами да наистина много хора страдат от това.В този динамичен и несигурен свят в който живеем, малко хора остават спокойни и здраво стъпили на земята. Ти паническа атака ли имаше, та ходи до спешния център, или просто реши че трябваше да докажеш на приятеля си че това е нещо нормално.Хубаво е че го приемаш така, т.е. че е нещо което чакаш да премине.
Iskah priatelia mi da chue ot ustata na lekar che panicheskite ataki ne sa moia izmislica, zashtoto na nego mu se struva che si vnushavam i si izmislaim niakakvi diagnozi
Попоо - да омръзваме. Аз и по-горе писах - при мен приятеля ми в един момент ми каза "не издържам". Вой каза - ако си наситина реално болна - ще съм до теб и ще те подкрепям, но ти не си. И колкото повече те подкрепям, толкова повече ти вредя. Ти трябва да започнеш да се бориш и да осъзнаваш, че си здрава и няма да умираш, а не да търсиш постоянно съчувствие.
Много е прав. Е разбира се разкрещях му се, че не ме разбира, не ме обича и тн, но после се замислих и видях, че е прав и че с тези ревове - пак търся съчувствие, вместо да се боря. Не мога да очаквам цял живот всички да ме "разбират" и да ми Съчувстват - защото дори ида е така, на тях не им пука за мен, а моят живот стои на едно място - свита вкъщи и умряла от страх - и какво като всички ме разбират? Аз не живея, а те ме разбират....аз искам да живеч и да няма за какво да ме разбират. И наистина колкото повече ти съчувстват - толкова повече ти пречат да се оправиш - да се бориш. _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Много си права, но друго е когато изпаднеш в беда, до теб да има едно приятелско, близко рамо на което да се опреш.....Е стига да не злоупотребяваш разбира се.
Да, така е - просто при нас ние искаме те да разберат, че не сме добре, но после това, че те се държат с нас като с болни, още повече ни подхранва "аз не съм добре". А за хипохондрията и това психическо разстройство е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО важно да се разбере, че на нас ни няма нищо - страховете и болестите ни са само в нашето въображение. За това, когато тези до нас ни третират и разбират като болни, ние започваме повече да вярваме, че сме болни - а трябва да вярваме, че сме здрави и не сме по-зле от всеки един човек. За това колкото и да ни се иска - най-доброто, което могат да направят хората до нас - е да ни свалят на земята и да ни показват, че сме здрави и че само страха ни прави по-зависими и ....болни.
Но ние сме по-здрави от много голяма част от хората. И трябва да се борим да доказвамена себе си, че сме здрави, а не да се борим да доказваме на другите, че сме болни. _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
lady-to винаги когато чета, това което си написала се успокоявам и добивам куража и самочувствието че всичко ми е наред и аз съм един щастлив и свободен човек. Но когато попадна в блатото на страха и атаките, тези думи и мисли не достигат до мен по никакъв начин.Може би единственият път е да се научим да не предизвикваме самите атаки.Доколкото разбрах учиш психология /или си завършила/ и на теб ти е по-лесно по пътя на логиката и знанията си да излезеш от подобна ситуация.Но аз наистина ще продължавам да се боря и следвам съветите ти.
Не е по-лесно повярвай ми - знаеш ли какво е хипохондрик да слуша за психични разтройства - почти всяко едно намирам в себе си Докато го преболедувам - не е лесна работа
Няма лесно - щом имам панически атаки, значи не съм много по-различна от всички други - аз съм човек с проблем в психиката, както всеки един от вас, които имат същото. Никой не е защитен от паническото разтройство - просто трябва да се бориш със страха. кажи си от какво те е страх - и се опитай да приемеш най-големия си страх като нещо нормално. Просто се изправяй срещу него - това не е битка за 1 ден, а за години - но имаме цял живот. Замисли се колко истински болни хора има - и се борят, за да оцелеят. Не мисли от сега какво може да ти се случи - ако му дойде времето - ще го мислиш тогава. Живей само с планове за бъдещето, но не се тревожи за него. Защото нашите мисли са много преувеличени. Ние си милим, че ако нещо ни се случи, то ще е много сериозно, а истината е ,че нещата не са толкова лоши, колкот ние ги виждаме. Затова живей със сега - сега съм добре, щастлива съм....здрава съм. Не живей здрава, с идеята че си болна. _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Пуснато на: Пет Юли 04, 2008 11:04 pm Заглавие: още една в отбора
Здравейте и от мен.Изчетох темата дои някъде и реших само да поздравя защото всичко което сте писали е все едно аз съм го писала.
Никой до сега не ми беше казвал,че е често срещано заболяване и аз найстина си мислех,че съм безнадежден случей.
Ето накратко от къде започнах аз...
Живея в чужбина и както е извесно на някой от вас живота е свързан с много страхове.Доста време не работих,започнах когато сама се почувствах готова за това.Страх ме беше,но си давах кураж а и нищо не ме болеше.Само сърцебиенето на което аз не обръщах внимание.
Преди две год започнах работа в една болница за психично болни.
Пациенти много и с много различни съдби.Аз бях в отделение където идват от затвора и не им обръщах внимание,но пък нямаше как да не знам състоянието на всеки пациент,от съображение за сигурност.
За кратко време ме преместиха в отдел "Рехабилитация" и там в една пациентка-Памела "познах" себе си.
Тя беше получила същото след като на 40 год. от сватбата им намира мъжа си умрял на стълбите в къщата.
Всеки път като ме видеше ме питаше "Можеш ли да ми помогнеш?" Разказваше ми истории от нейния живот.Звучеше напълно нормално,а в психиатрия Няколко пъти съм се затваряла в тоалетната и съм плакала... Боже! Тази жена говори все едно с мойта уста,но по различни истории.Осъзнава всичко а е в болница.
Започнах да се замаивам.
Напуснах работа.
Отидох на лекар-пратиха ме на изследване в Неврология.Всичко беше наред.От там ме пратиха в уши-нос-гърло-пак всичко наред,платих си преглед при очен лекар-и там всичко наред...
И така минах през всички възможни лекари и в продължение на една год ми направиха един тон изследвания и уж всичко е наред а аз не ставам по добре.
Личния лекар отдавна не ми обръща внимание.Казва ми да ходя на почивка и да ям храни богати на протеини-и до там.
От Неврология един индиец ми каза да не ям/пия нищо съдържащо кофеин + греипфрути,портокали,ядки-и това изпълнявам.
Започнах нова работа и се оправих от самосебе си.
Докато един ден не се повтори "старата песен на нов глас".Взех да се замайвам и да ми прилошава.Менаджера ми викна "Бърза помощ".
Казах им симптомите-обърнаха се към него и му казаха в прав текс "Момичето има нужда от почивка"Без диагноза.
Той като започна с едни подигравки...Всеки ден като влезна в офиса и ме пита "Днес замаена ли си?" или "Как е кръвното?" и аз вместо да забравя за това взех да мисля повече докато съвсем паднах.
Последваха 40 дена на легло.Мъжа ми винаги оставяше някой до мен да ме гледа докато един ден забрах детето с мен и отидох да си правя изследване за "Анурексия" (покрай диетите които ме караха да спазвам доста отслабнах макар,че никога не съм била дебела).
Взеха ми кръв и ми казаха да си ходя,ако има нещо ще ми се обадят.
Никой не се обади.
Междувременно докато лекарите бяха до мен вече нищо не ме болеше и казаха на детето каква всъщност ми е болеста.
Така взеха да ме изоставят.Той отиде за лятото в България,мъжа ми на работа и аз... сама...
Пак отидох до болницата за да ги питам за психотерапевт.
Тогава ми дадоха антидепресанти и пак ме втресаха.
В брошурата пише,че увреждали бъбреците...Хайде пак в "Урология"- показах му на лекаря антидепресанта и той категорично потвърди да го пия,че бъбреците ми функционират нормално (направиха ми изследване)и няма нищо опасно.
Някъде прочетох,че ако имаш диабет се потиш повече-пак до GP-то - взеха ми кръв-нямам диабет.
Ами сега?Няма никой в къщи,уж нищо ми няма пък нямам апетит да ям и само лежа.
Взех да пия антидепресанта който ми дадоха и като се започнаха едни гадории -цял ден ми се повръща и ми кривоооо.
Още го пия.
Взех да излизам.
Вчера дори ходих на интервю за работа (не,че не ме преследва мисълта "Ако пак ми стане лошо?")
Регистриран на: 09 Окт 2007 Мнения: 36 Местожителство: italia
Пуснато на: Съб Юли 05, 2008 12:29 am Заглавие:
zdravei!
i az taka kato 4etqh vse edno az sum pisala tuk i tvoita istoria prili4a mn na moiata.i az jiveq v 4ujbina i s men vsi4ko zapo4na kato doidoh tuk.i az rabotq v bolniza no raboteh i v bg taka 4e ne moga da kaja 4e e ot tova. i az imah surzebiene no az muobru6tah golqmo vnimanie vseki 5 min si mereh pulsa bqh kato po6torqla i zaedno sus surzebieneto vsi4kite dr simptomi zaimavane,4ustvo 4e 6te pripadna,stqga me surzeto i t.n...na men vse mi stava6e zle kato izlizah ot nas sama,kato bqh na rabota posle zapo4na da mi stava i kogato sum v nas i kogato ne sum sama,i nakraq bqh v edno tako bezkraino sustoianie nikoga ne svur6va6e,misleh 4e e beznadejdno...no ne bilo!
az uspqh bez antidepresanti no bqh na kosum da gi po4na.no namerih tozi forum,zapo4nah da si govorq s ladyto,zapo4nah da se zapoznavam s mn hora koito sa go prejiveli tova...i ne6tata potrugnaha..golqma rabota pravi tova samovnu6enie da znae6 taka kakto moje6 da si vqrva6 4e si bona i umira6 moje6 da si vnu6i6 4e ti nqma ni6to i 4e si nai zdravia i pomaga.samo trqbva da go vqrva6 mnogo,mnogo.....uspeh
Здравей Психо! Предполагам че си прочела всичко по темата преди да пишеш и си видяла колко всъщност сме еднакви всички в страховете си и симптомите които имаме Няма умиране от това - да знаеш!!!! Но има да патиш ако не се стегнеш Добре е, че едно по едно отхвърляш съмненията си за диагнозите които те тормозят............ и какво от това - до следващата... Разбери че всичко е в теб, трябва да намериш ресурса вътре в себе си. Знам че звучи познато , но важното е да го осъзнаеш , да намериш почва под краката си и този форум ще ти помогне много.Предполагам че Лейди-то ще ти напише по квалифицирани и точни слова с които ще те подпомогне.От мен късмет и да не ти пука.Всичко ще бъде ОК.
Аз диагнозите ги отхвърлям ама как да превърна бръмбарите в главата ми пчелички които да работят за мен,не против мен?
Петя,аз антидепресанта го започнах заради една тежест която чувствам в хранопровода (като приседнала храна).Първата ми мисъл разбира се беше за болест,но не е защото тази тежест изчезва от самосебе си когато съм концентрирана в нещо или когато лежа/спа.
Ами какво да ти кажа. Опитай се когато имаш някаква негативна мисъл в главата си , автоматично да я заместваш с противоположната, т.е.създавай си позитивно твърдение и така докато я отхвърлиш. На мен психиатърката ми даде много добър съвет.Тя ми каза "Винаги когато се сещаш за това което те плаши, замествай тази мисъл с някакъв битовизъм - например трябва да измия прозорците вместо сега ще ми стане лошо, ще ми се разтупка сърцето или нещо подобно. Опитвай най-различни такива неща, борбата е всекидневна.Всички ние мечтаем един ден да се събудим и всичко да е било както преди..............ноооо помисли колко време сме си тормозили мозъка с негативни мисли и съмнения и сме ги утвърдили като начин на живот.Ето защо според мен трябва да извървим обратния път.Така мисля аз. В този форум има много други хора които наистина могат да ти помогнат.Успех от мен _________________ Най-силен е този , който има власт над самия себе си
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Въпроси/Отговори
Търсене
Потребители
Потребителски групи
Регистрирайте се
Профил
Влезте, за да видите съобщенията си
Вход
Проблем на паник атаките е, че всички хора усещат едни и същи неща, но ние им се плашим. Ако от жегата на някой му стане изморено - ще каже.. "уф нещо се изморих явно - ай да дремна", а ние ще сме "защо сега се чувствам отпаднала - какво става с мен". Сякаш очакваме от себе си да сме на 100% постоянно - а мръднем на 98% - и вече все едно сме паднали на 40%.
Няколко пъти съм се затваряла в тоалетната и съм плакала... Боже! Тази жена говори все едно с мойта уста,но по различни истории.Осъзнава всичко а е в болница.
