Знаеш ли вчера не издържах и отидох до психиатърката И тя ми каза същото - "абе хората какви работи вършат и не им пука , а ти се тръшкаш за всяко нещо Какво да направя като характера ти е такъв" Та и ти имаш право че така съм възпитана. Все си мислех че съм възпитана добре, но явно не.Ето виждаш ли пак се завъртам в този омагьосан кръг - всичко зависи от мен, от възпитанието ми, от нагласата ми, от мирогледа ми , аз не се справям и от там не се харесвам. Питам се как съм живяла досега. какво толкова се промени, че ме срина така.
Това няма значение - като се хващаш, че се увличаш в този омагьосан кръг - не тръгвай да се въртиш. Като седиш и се тюхкаш как си възпитана и тн, няма да промениш нещата. И да обвиняваш - няма да се почувстваш по-добре.
Единствения път, по който трябва да поемеш е ПРОМЯНА. Няма полза от това :"ама защо съм такава, ама как така, ама какво стана". Това няма да ти помогне - няма значение какво е станало и защо си такава сега - има само набелязване на проблеми, които не харесваш - и търсене на решението им.
За това като тръгнеш да мислиш в тази посока - се хващай и си казваш "няма да съжалявам за това каква съм, а ще се променя" "какво не ми харесва най-много в мен"..."ще го променя като..."
Другото води до паника. Просто не търси воновни, не обвинявай - защото НИКОЙ НЯМА ДА ТИ РЕШИ ПРОБЛЕМА, САМО ТИ МОЖЕШ. Но за това се иска да се стегнеш и да започнеш да променяш крачка по крачка поблемите, които не харесваш в теб. ТИ МОЖЕШ и ЩЕ СЕ СПРАВИШ. Имаш всичко необходимо за да успееш - сега ти трябва просто усилие!!! _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Нали важното е че искам да се справя и да "оздравея"Ще направя всичко възможно. Ще те информирам. _________________ Човекът не е направен, за да разбира живота, а за да го живее.
Пуснато на: Съб Авг 23, 2008 4:42 am Заглавие: Оправих се
Хей,приятели!
Върнах се от почивка и съм като чисто нова.
Тръгнах с нагласата,че трябва да се върна друг човек и го направих.
Умишлено оставих семейството си в Бг за 5 дена.Снощи спах сама и си ми беше супер-по добре не съм се чувствала скоро.Сутринта станах по рано за да се гримирам и суетя пред огледалото.На работата ми беше готино,към нищо не гледах с лошо,все откъм хубавата страна го виждах.
Нищо вече не ме боли и не пия хапчета макар да ги разхождам с мен в чантата.
Надявам се никога повече да не се повтаря онова през което минах през изминалите 3 месеца.
Благодаря на всички които ми четяха и отговаряха на постингите в тежките за мен моменти.
Пожелавам на всички много здраве и вярвайте в себе си.
Аз ще предложа един забавен подход към Паник Атаката.Какво ще кажете да разглеждаме ПА като балетна стъпка? Нима паник атаката не е преекспонирана балетна постановка на съзнанието ни,която е реална само в определени негови измерения и която отчаяно се бори за своята публика?!
Тя може да е толкова реална,застрашителна,голяма,а в същото време само шепота на устните ни е в състояние да я изпрати в небитието... _________________ Само Истината те прави свободен!!!
Това е доста романтичен начин на поглеждане на Паник Атаките. Разбира се добрите актьори успяват добре да се въплатят в ролята. Въпросът е обаче, как да излезнем от ролята и да успеем да погледнем, че сме на сцената..а не в живота? _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Да си кажа честно, усмихвам се, като знам, че има хора, които разбират какво ми се случва и какво е усещането от паническа атака.
Ще ударя една бърза предистория.
В момента съм на 23 (момче), но си спомням, че първата атака ме сполетя когато бях в 4ти клас. Имахме състезание и тичах около 600 метра. След като завърших започнах да усещам как дробовете ми се стягат и
изпадам в тих ужас. Бях, като животно, което не осъзнаваше какво му се случва. Дадоха ми валериан и се оправих, но после в продължение на цяла година бях, като психично болен. Непрекъснато (ежечасно) имах
проблеми с дишането. Беше ме страх да се деля от майка ми и почти не излизах.
Та позабравил съм какво се случи после, но това отмина.
Малко по-късно ходих в 4ти километър и след енцефалограма, докторите
казаха, че имам някакви си "огнища" и потенциална опасност да развия епилепсия. Предписаха ми лекарства, които купихме, но не съм взимал нито веднъж. Още тогава знаех, че не епилепсия ме тресе, а страх от страха.
И така минаха дълги години. Вярно, че спомена за това винаги ми остана и избягвах спортовете, но бях добре.
Преди около две години обаче се качвам в трамвай и усещам някакъв дискомфорт. Без причина, просто ей така. Нито бях изплашен, задъхан или под стрес. Поглеждам си ръцете - бяха бели. Четох, че в такива
ситуации жлезата над черния дроб започва да изстрелва адреналин в гръбначния стълб и ставаш в "бойна готовност". Така се и чувствах.
После ме обхвана неконтролируем страх, че ще изгубя съзнание, защото дишах пресечено и дълбоко (а въздуха така и не ми стигаше). Слезнах, започнах да се разхождам и след десетина минути бях добре.
После отново имаше период на затишие, но през последните няколко месеца нещата се влошиха с огромни темпове.
От скоро получавам панически атаки ежедневно (дори по няколко пъти на ден). В превозни средства, понякога, докато се храня, докато разговарям с хора, докато гледам телевизия или съм пред компютъра - навсякъде! Най ме е яд, че никога няма
явна причина. Нито съм ядосан или неспокоен, нито изморен или под стрес. Идва, като гръм от ясно небе.
В резултат вече ме е страх да излизам. Гадно е да се стараеш с всички сили да се контролираш, докато тялото ти се бушува в ужас, а около теб е пълно с хора, и то хора, които познаваш. Опитах се да
споделя с един познат, а той просто заключи, че съм жена. Е, мерси! Как да доверя на други хора, като всеки, който не го е изпитвал мисли, че това е лигня и липса на самоконтрол?
Изпитвам следното (не че вече не сте го чели десетки пъти) :
Започва с леко усещане за дискомфорт, почти моментално последвано от недостиг на въздух. Понякога атаката се предизвестява от тежко и ускорено сърцебиене. После идва и самата паника. Страх, който те изправя
на пръсти и кара мисълта ти да се блъска във всички краища на съзнанието, докато в главата ти кънти фразата "не искам да умра!"
Забелязвам също, че цикъла ден-нощ силно ми влияе. През деня съм сравнително спокоен, но падне ли нощта - all hell breaks loose.
Средно трае около 30-60 минути, след което отшумява.
За протокола искам да добавя, че при мен е що годе наследствено. Дядо ми страдаше от безсъние и почти всяка вечер се приспиваше с лексотан. Сестра му пък ежечасно е под действието на медикаменти. Мисля си,
че просто ми е в "кръвта" това нещо.
В последно време съм и под огромен стрес. Проблеми с изпитите, нерви покрай кандидатстване за работа, а и факта, че съм сам вече 4 години. Спомням си, че преди непрекъснато се ядосвах и изпадах в тежки
депресивни състояния и само се чудех кога и от къде ще избие. Сега резултата е на лице.
Избягвам всякакви стресови ситуации или хора, които ми действат лошо, но въпреки това положението става по-лошо.
Въпреки, че физически съм напълно здрав и нямам вредни навици, това състояние ме кара да се чувствам, като абсолютен инвалид. На практика лек за него няма, а някак си не става да кажеш "Абе по-малко нерви и
по-спокойно". То и аз си го повтарям, ама, като непрекъснато съм под стрес...
Сега толкова завиждам на другите хора, които излизат навън и могат да се забавляват нормално.
Извинявам се за дължината на написаното. Забравих се, но наистина съм благодарен да науча, че не съм сам в този кошмар.
Регистриран на: 25 Авг 2008 Мнения: 103 Местожителство: София
Пуснато на: Сря Окт 15, 2008 2:43 pm Заглавие:
Здравей, Crafter!
Винаги се скофтвам, когато чета такива постинги и това е поради една единствена причина - изживявал съм го. Всичко това! Бях до Ада и обратно и "пътуването" продължи над 6 месеца, всеки ден, час, минута и секунда. Няма да изпадам в подробности, но знай, че със сигурност не си сам в тревогите и опасенията си. Въпросът е, че няма една унифицирана формула, с прилагането на която човек да се избави от ПА-те. Всеки ги изживява по различен начин, разбирай - всеки има различни апокалиптични сценарии, които разиграва в главата си, но с един общ корен - мислиш, че умираш. Казваш си "Ето, това било чувството да си отиваш от този свят. Значи най-после се случва и на мен..." Ужасът е първичен, побъркващ, неописуем... такъв, за които имаш чувството, че самият език (български, в нашия случай) е прекалено беден и няма епитет и сравнение, с което да можеш дори да се доближиш до правилното описание на емоциите, които завладяват човек при изживяването на силна ПА. И именно затова само смъртта (опасението, че умираш) е единственото разумно обяснение, което си дава човек при първите ПА, с които се сблъсква. И да, те идват без видима причина, ей така, от изневиделица. Вървиш си на разходка, по любимия си маршрут, любуваш се на природата и... БУМ. Или си слушаш МП3-ката, возейки се в градския транспорт и изведнъж те залива (буквално залива!) вълна на чист и див ужас! Защо, откъде се е взела, как да се справиш, кога ще отмине... никой не ти казва. Честно казано, дори по-нататък, когато ПА-те зачестят, ти не свикваш с тях. Никога! Да, научаваш се да ги познаваш, но пък това също си е нож с две остриета, защото ги търсиш навсякъде и във всяка ситуация, а те са услужливи. Не им трябва да ги търсиш дълго... услужливо изскачат само секунди след като фокусираш мисленето си върху тях. Аз си казвах следното, след като те продължаваха и продължаваха, независимо от медикаменти, разговори с психолог и с безкрайните разговори с вътрешното ми "Аз", което се опитвах всячески да убедя, че всичко е в главата ми и че аз самия подклаждам собствените си страхове с т.нар. "страх от страха". Ами, бях се примирил (това не става лесно, винаги ти пука, но просто с времето се уморяваш да живееш така и... да кажем, се прежалваш до известна степен) и си казах следното:
въпрос: "Добре, какво е най-лошото, което ми се е случвало при многобройните ПА, които ме връхлитаха?"
отговор: "Ужас! Несвършващ, умопомрачителен ужас..."
въпрос: "Какво стана след като той отмина?"
отговор: "Ами, той никога не е отмнинавал..."
въпрос: "Добре, но все пак..."
отговор: "Нищо, продължавах да си живея с този ужас и той се превръщаше в мой начин на живот (егати живота!)"
И тук направих пауза в размишленията. Логичен човек съм, земен, осланящ се на разума и на принципа "око да види, ръка да пипне". Събрах 2 и 2 и достигнах до единственото възможно заключение - значи ще се научиш да живееш в този ад. Това ще се превърне в новия свят - алтернативна реалност, в която ще трябва да се научиш да живееш от нулата! Свят с вечно мрачно небе, непознати улици, неприветливо слънце, което е надвиснало като Дамоклев меч над теб и нощ по-черна от най-безлунните нощи в стария свят, в който никога нямаше да се върна. И така започна началото на края, на края на ужаса... или по-точно... на свикването с ужаса и неговото смаляване в очите ми, защото нали това беше светът на Ужаса, в него той беше просто нещо нормално...
Дали съм по-добре сега? Да кажем, че си върнах на 80-90% стария начин на живот, но никога не забравих онзи период, за него мисля всеки ден, когато имам малко свободно време, най-вече когато сам се разхождам из улиците на паралелния свят, в който вече почти свикнах да живея.
Успех, приятелю, пиши в тази тема и дано ти бъдем полезни с нещо. Едно запомни, ако не се бориш, трябва да легнеш и да умираш, което да бъдем реалисти - няма да стане, поне не в идните 50 години Горе главата, и в Ада живеят твари, аз съм живото доказателство _________________ http://lilacor.com - Моят блог!
Много е характерно това, за епилепсията, тъй като нашите лекари и психиатри са малко на "вие" с психичното здраве, защото някак го приемат като за лигавене или несериозно. За тях е важно да има биология, с която да работят - а псичко психично...е някаква лигавщина.
Според мен има подход - унифициран - за справяне с атаките, но трябва индивидуална работа по този подход.
Как си представяш смъртта? _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Lilacor, беше ми изключително интересно да прочета мнението ти и то два пъти. Има ли смисъл да казвам "Да, ето така се чувствам. Перфектно разбираш какво изпитвам и аз". Очевидно е, че говорим за едно и също нещо.
Нямам намерение да се предавам, защото това би означавало смърт (или самоубйиство) , но на мен ми се живее, свят. Живее ми се. Просто ми се искаше да можех да се почувствам малко по-нормален поне за ден.
Ей го... Вчера бях на вечеря в един огромен ресторант и изведнъж ме заля. Гласовете се превърнаха в постоянен шум, който не спираше да ме човърка. След това ускореното сърцебиене, затруднено дишане... Просто се наложи да стана от масата и да излезна навън, за да си наложа някакъв самоконтрол.
Най-много от всичко ме тревожи, че в резултат на това състояние, съм затънал в една лепкава депресия вече в продължение на няколко години. Не мога да се запознавам с нови хора (особено пък жени) и съм почи неспособен да излизам, а когато го правя не се чувствам на място. Другите хора по улицата изглеждат сякаш са навън за удоволствие, а аз съм там по принуда и те го знаят. Сякаш всички ме пронизват с очи и виждат колко съм отчаян, което ги отвращава.
Да, явно в един момент трябва да приемеш, че нещата никога няма да са същите, но пак казвам, че при мен състоянието сякаш се влошава прогресивно. Съвсем се отцепвам от света, а най-голямата ми болка е самотата.
Цитат:
Много е характерно това, за епилепсията, тъй като нашите лекари и психиатри са малко на "вие" с психичното здраве, защото някак го приемат като за лигавене или несериозно. За тях е важно да има биология, с която да работят - а псичко психично...е някаква лигавщина.
Мамку му и работа! Знам точно за какво говориш и просто ме вбесява тази българска култура. "Абе, я се стегни!"
Точно такива изказвания много ме ядосват. Понякога нещата не са просто до "стягане", ама ходи та обяснявай...
Иначе как си представям смъртта? Предполагам, че в такива моменти никога не мисля рационално за нея, а по-скоро, като за краят. Просто край.
Отново ви благодаря, за добрите думи и мнения. Имах нужда да споделя с някой, който ще разбере. Оттук насетне пътят ми се губи и не знам какво точно е най-правилното действие. Нещата страшно много се объркаха и стана една плетеница от проблеми. Ученето ми се занемари, а и не мога да си намеря работа. Все неща, които добавят към тази болка.
Много от нещата, които искам да ти кажа съм ги писала тук. Истината е, че най-големият проблем е страх - това, че си представяш нещата по-страшни, от колкото са и неувереността, че ще се справиш - те кара да изпадаш в безисходица и физическата изява е - паник атаки.
Паник атаките се оправят като се научиш да си подреждаш нещата и да не отлагаш и да не бягаш от проблемите. Когато започнеш да се срещаш с проблемите и нещата, от които те е страх - видаш колко по-лесни са и как се справяш и добиваш увереност, че можеш да ги решиш - и от там - изчезват атаките.
Всичко е модел на поведение, което е бил грешен и от там - тези усещания.
Първото нещо е да започнеш да НЕ ОТЛАГАШ нещата, които те плашат. Раздробяваш ги на части и започваш да ги вършиш.
Второто е да не очакваш да станеш като преди - преди не е било хубаво, щом си стигнал до паник атаки, затова се целш към промяна напред, а не назад към такъв, какъвто си бил.
Започни с по-леките неща, котио те плашат да ги бориш и като добиеш увереност от тях - да се пробваш с по-трудните и ще видиш как ще се оправиш. _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Регистриран на: 25 Авг 2008 Мнения: 103 Местожителство: София
Пуснато на: Сря Окт 15, 2008 8:31 pm Заглавие:
Crafter написа:
Lilacor, беше ми изключително интересно да прочета мнението ти и то два пъти. Има ли смисъл да казвам "Да, ето така се чувствам. Перфектно разбираш какво изпитвам и аз". Очевидно е, че говорим за едно и също нещо.
Здравей отново, Crafter!
В друга ситуация бих казал, че се радвам да прочета тези думи, но не мисля, че в случая не е удачно такова изказване...
Crafter написа:
Нямам намерение да се предавам, защото това би означавало смърт (или самоубйиство) , но на мен ми се живее, свят. Живее ми се. Просто ми се искаше да можех да се почувствам малко по-нормален поне за ден.
Разбира се, човек трябва да има преди всичко дух и желание да се справи с трудностите, каквито и да са те. Това е първата, но много важна крачка и ти си я направил отдавна - решен си да се бориш. Относно силното ти желение да се почувстваш "малко по-нормален", ще ти кажа, че си изминал половината път - напълно нормален си, просто трябва да успееш да се убедиш в това, за да се и почувстваш така! Да, това е по-трудната половина, но по мненията ти съдя, че си един нормален, интелигентен млад човек, който преминава през един по-труден период от живота си и се е сблъскал с проблем, който е достатъчно продължителен и струващ ти се непосилен, за да се отчаеш дотолкова, че това да промени и бележи живота ти завинаги. Нищо дотук не ми се струва странно, ненормално или смешно - това е стандартната човешка реакция след сблъсък с голям проблем и ти не правиш изключение...
Crafter написа:
Ей го... Вчера бях на вечеря в един огромен ресторант и изведнъж ме заля. Гласовете се превърнаха в постоянен шум, който не спираше да ме човърка. След това ускореното сърцебиене, затруднено дишане... Просто се наложи да стана от масата и да излезна навън, за да си наложа някакъв самоконтрол.
Най-много от всичко ме тревожи, че в резултат на това състояние, съм затънал в една лепкава депресия вече в продължение на няколко години. Не мога да се запознавам с нови хора (особено пък жени) и съм почи неспособен да излизам, а когато го правя не се чувствам на място. Другите хора по улицата изглеждат сякаш са навън за удоволствие, а аз съм там по принуда и те го знаят. Сякаш всички ме пронизват с очи и виждат колко съм отчаян, което ги отвращава.
Да, асоциализацията е адски неприятен страничен ефект от ПА-те. Просто сякаш изведнъж си загубил всичко, което си имал и което си градил през всичките тези години - приятели, учение, положение в обществото... всичко отива по дяволите. Превръщаш се в дърво без корен, в сламка подмятана от силното течение. Атаките диктуват поведението ти, ти си 100% зависим от тях. Няма ангажименти, които да са неотложни, няма срещи, които да трябва да осъществиш непременно... нищо не е по-важно от това да избегнеш излизане навън, за да не получиш поредната ПА и всички да "видят колко си отчаян" и слаб. Но нали разбираш, че нищо от това, от тези страхове и нетрапчиви опасения, не е реално? Нито хората разчитат в лицето ти през какво преминаваш в момента, нито са се вторачили в теб, гледайки те с любопитство, отвращение или насмешка.
Crafter написа:
Да, явно в един момент трябва да приемеш, че нещата никога няма да са същите, но пак казвам, че при мен състоянието сякаш се влошава прогресивно. Съвсем се отцепвам от света, а най-голямата ми болка е самотата.
Ами, значи, макар след този дълъг период, през които всичко това продължава, не е бил достатъчен, за да "приемеш", че това ще е светът, в които ще ти се налага да живееш оттук нататък. Не гледай назад и не се обвинявай. Не брой минутите и дните, потропвайки нервно с крак и чакайки "чудото на изцелението" да се случи на всяка цена. Това само ще те изнерви и обезсърчи допълнително, а точно това НЕ ти трябва в момента. Научи се да живееш ден за ден, избий си дългосрочните планове от главата за известно време. Радвай се на малките неща, на момента. Много е трудно, знам, но НЕ Е НЕВЪЗМОЖНО, минах от там и оцелях Дори, знаеш ли, станах и една идея по-силен, това също си го мисли - то помага. Да си повтаряш, че другите хора не знаят що е то ПА, че ти можеш всичко, което могат и те + това да можеш да се справиш с такива пристъпи! Справяш се, при това много добре, не спирай да го мислиш и вярваш (многократното повторение на нещо води до неминуемо втълпяване на съответната идея, което е задачата ти в случая).
Относно пристъпа в ресторанта, как стана така, че той отшумя, след като излезе малко на чист въздух? Кой е повратният момент, в който ПА отминава? Какво чувстваш на границата преди тя да отмине? _________________ http://lilacor.com - Моят блог!
Регистриран на: 04 Фев 2007 Мнения: 451 Местожителство: София
Пуснато на: Чет Окт 16, 2008 5:26 am Заглавие:
Crafter написа:
Въпреки, че физически съм напълно здрав и нямам вредни навици, това състояние ме кара да се чувствам, като абсолютен инвалид. На практика лек за него няма, а някак си не става да кажеш "Абе по-малко нерви и по-спокойно".
Ей, младеж! Как да няма лек бре? Нали почти всички тук са излекувани от панически атаки? Които не са, са в процес на излекуване. Ааа няма да говориш така! Няма човек, който цял живот да има панически атаки. И твоите ще отминат.
Само недей с анти-депресанти, това мога да ти кажа. Сутрин и вечер - чай от жълт кантарион (не се шегувам), позитивна мисъл, а когато те връхлети атаката - настрой се да изпитваш чувство на досада (оф, аман, пак ли?) и да я изкараш за по-кратко време. И всеки път за по-кратко време. Щото трябва да ти е писнало вече.
Айде, успех от мен. Имаш и предварително едно "Браво" за това, че си се оправил _________________ Луда съм, еййй!
Регистриран на: 09 Окт 2007 Мнения: 38 Местожителство: italia
Пуснато на: Чет Окт 16, 2008 5:45 am Заглавие:
zdarveite!!! otdavna ne sum pisala tuk no sega me provokira mnogo slu4aq na Crafter! ta izli6no e da kazvam 4e i az ot tam sum minala, tova koeto me podkani da pi6a e vuprosa na Lilacor: "Относно пристъпа в ресторанта, как стана така, че той отшумя, след като излезе малко на чист въздух?" zamislih se 4e to4no taka stava6e s men.ponqkoga mi be6e nujno samo da smenq sredata kadeto sum i panikata ot6umqva6e,po4vah da di6am spokoino i t.n.ako sum v restorant prosto da izlezq, ako bqh na ulizata da vlezq v purvia vidqn magazin kakvoto i da e no da e razli4no ot mqstoto v koeto me vrahlita6e atakata...
drugo koeto mi napravi vpe4atlenie e pak mnemieto na Lilacor 4e ne6tata nikoga nqma da sa su6tite,4e trqbva da prieme6 da jivee6 taka.az ne sum mn suglasna,moje bi za6toto pri men atakite zapo4naha to4no zaradi burzite tempove s koito jivota mi se preoburna i ve4e ni6to ne be6e su6toto, no sled kato preodolqh panik atakite i razbrah 4e nqma da se mre az zapo4nah da JIVEQ! ne moga da kaja 4e perioda na panik ataki be6e moia jivot.da sega e mn po razli4en ot jivota predi panik atakite,no za men e mn po hubav.az produljavam da mislq 4e ako preoodolee6 panik atakite moje6 da si jivee6 pak tvoia si jivot,e sus sigurnos nqma da bude6 su6tia no,kakto ne si su6tia sled edna razdqla ili sled vseki udar ot jivota,no ne ozna4ava 4e zapo4va6 nov jivot.produljava6 si staria po silen moje bi,po zrql....jivota si e su6tia i priatelite ti mogat da budat pak su6tite...na men mn grubo mi prozvu4a tova "значи ще се научиш да живееш в този ад." napravo me depresira,zapo4nah da se pitam tova v koeto jiveq sega moiat ad li e?qvno zavisi vseki kak si go piema.za li4no posledvah mn suvetite na lady,pro4etoh mn slu4ai na hora prejiveli panik ataki i razbrah 4e ni6to stra6no ne e,4e ne se umira, e razbira se trudno e da si vtalpi6,no sled kato uspee6 te(panik atakite) sqka6 razbirat 4e ve4e i da se poiavqt ne te pla6at i spirat da se zanivat s teb. i ve4e si izliza6 i nqma strah,i ostav6 sam i pak ne idvat i dori da se zamislq za tqh ne se poiavqvat,ne e kakto predi.za men li4no jivota mi sled panik atakite si e su6tia,po hubav dori,a i az sum si su6tata,priatelite mi sa su6tite...samo mqstoto v koeto jiveq ne e uspeh Crafter, az vqrvam 4e 6te se spravi6!
Предположих, че ако просто прочета темата сигурно ще открия всичко, което ми е необходимо, но до известна степен имах нужда споделя, а и ме мързеше да мина през висчки четиринадесет страници.
Права си и знам, че е така, защото докато четях написаното от теб изпитах лек дискомфорт, който обикновено бива предизвикан от истината в думите на страничния наблюдател.
Може би най-голямата ми болка е, че си позволих да махна с лека ръка на образованието - нещо, заради което страдам в момента.
Ако трябва да опиша университета с една дума, то тя би била "кошмар". Сега (по моя вина) нещата са толкова оплетени и занемарени, че бих имал по-добри шансове да открия игла в купа сено.
Цялата тази история рефлектира и върху социалният ми живот... или к'во да се лъжеме - аз нямам такъв живот.
Само като си помисля, че трябва да издирвам лектори и да ги моля да ме допуснат повторно на изпит, ме кара да се чувствам зле. Не знам дали е срам или липса на комуникативни умения, но винаги ми е било трудно да общувам с по-голямата част от хората.
Тоест на дневен ред, това е единственият проблем, който намирам за неразрешим и отчайващ. Не знам как точно да започна с малки стъпки, така че да не се отчайвам още преди да съм опитал.
И право думаш, като говориш за отлагането. Това е втората ми природа. Явно съм ужасно слабохарактерен, защото и при най-малкото затруднение се предавам.
Искам да се променя и то много, но не знам как. Осланяйки се на предишният си опит, изпитвам само несигурност, защото не знам кога всъщност съм постигал нещо, с което да съм горд.
Lilacor
Отново много изчерпателен и смислен коментар, за което съм признателен.
Как да не броя и да не съм нетърпелив, като съм заобиколен от хора, които непрекъснато вървят не напред, а нагоре и то с огромни темпове. Пред тях, аз не просто бледнея, а се губя. Не ми се иска да съм посредствен и обикновен. Обаче в желанието си да постигна своя максимум, намирам само още отчаяние и мъка. Всички ми повтарят, че единственият човек, с който мога да се сравнявам съм самият аз, но по тази логика, човек няма да има стимул да бъде по-добър. ьь
Може би тези ми разсъждения ме докараха до това състояние, което ме затруднява допълнително.
Знам ли...
Съгласен съм с всичко казано от теб до сега и го вземам под пълно внимание.
Относно смяната на околната среда: много ми помага. Ако се чувствам затворен или заобиколен от твърде много хора, изпитвам желанието да избягам. И наистина. Сменя ли обстановката, това ми се отразява чудесно. Обаче когато си на вечеря някак не върви да изхвърчиш от масата без да даваш обяснения. Пък и представи си същия сценарий с жена. Едва ли някой ще прояви разбиране.
ghh
Добре де. Да речем, че лек има, но той явно иде отвътре, а не от медикаменти, но за да постигнеш желаният вътрешен мир трябва да се справиш с проблемите и отвън. Пак казвам - порочен кръг.
Лекарства нямам намерение да взимам, а това за кантариона точно го пречетох тази сутрин. До ден-два се надявам да се снабдя с промишлени количества от този чай. Благодаря ти за подкрепата.
Петя, благодаря и на теб. Хубаво е усещането да имаш хора, които имат вяра в теб, макар и да не те познават.
Регистриран на: 04 Фев 2007 Мнения: 451 Местожителство: София
Пуснато на: Чет Окт 16, 2008 2:22 pm Заглавие:
Само да кажа, че при мен лекът беше с лекарства, но не анти-депресанти, а хомеопатични. След около месец-два започнах да се усещам нормална. Казах на лекарката си, че вече имам усещане за "нормалност" и на нея думата много и хареса, и даже ми я записа в досието Вече знаех къде се намирам и все по-редките панически атаки ги приемах с досада, както ги описах преди.
Хайде, успех. _________________ Луда съм, еййй!
Не си спомням дали сте писали тук за това, но искам да кажа от личен опит, че пушенето на марихуана може да провокира появата на паник атаки. Така че внимавайте с тревата.
Crafter,
това, което описваш е добър пример, а това, което написах. Процесът е горе-долу такъв: Изпадаш пред ситуация, която те плаши (или дори да не го осъзнаваш като страх, го усещаш като "не искам"). Съответно избягваш ситуацията като я откагаш. От това нещата стават по-зле, докато в теб започва да се формира едно страхотно чувство за вина, смесено с все по-силното "не искам", което си е чиста форма на страх. Този страх обаче в същността си представлява "не мога". Или по-точно - страх, че ще се проваля, че няма да успея че ще съм смешен или каквото и да е. Избягвайки ситуацията и забатачвайки се повече - вътршното убеждение, че не можеш и няма да се справиш се потвърждава и става все по-силно и започва да те гризе това, че искаш нещо, но не можеш да се пребориш със себе си и това те кара да се чувстваш по-неуверен и ....неудачник. Дилемата става - искам, но ме е страх и страхът надделява и не може да се намери решение и... се стига до чувството за безисходица и от там се включват вече физическите симптоми.
За това както написах и по-горе - започни с малки битки и малки победи, които малко по малко да разплитат възела. Започни с малки неща, които си отлагал и започни да ги правиш. Големите заплитаници ги раздроби и започни да ги правиш. Ако само стоиш и чувстваш вината и страха и не посягаш - нищо няма да се промени. Трябва да започнеш да се бориш за нещата, които искаш и да започнещ да се изправяш срещу себе си и страховете. ВСИЧКО, КОЕТО СИ ОТЛАГАЛ - започни да си го гониш. Гарантирам ти, че ако започнеш да раплиташ възела - паническите атаки ще отшумят.
Постави си примерно "за тази седмица да направя 3 неща, които съм отлагал". На следващата седмица пак..и виж как ще се чувстваш. Този срам и притеснения, за които говориш са резултат от неувереносста ти и ниската ти самооценка, която се подхранва от всеки отложен ангажимент. _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Регистриран на: 11 Фев 2008 Мнения: 1237 Местожителство: sofia
Пуснато на: Вто Окт 21, 2008 3:24 am Заглавие:
Цитат:
Не си спомням дали сте писали тук за това, но искам да кажа от личен опит, че пушенето на марихуана може да провокира появата на паник атаки.
- каня се да пробвам, но надали ще получа атаки. Повечето ми приятели да не кажа всичките са пробвали и им няма нищо. _________________ "Свещ ми светука едвам,
мойто сърце не тъгува,
ала не искам, не искам да знам
кой със коя се целува."
Това, което имаше предвид Джейн е, че хора, които са предразположени към атаки, могат да получат този ефект.
Не е задължително като пушиш трева да получиш атака, но ако си човек, който получава атаки е много вероятно като пушиш да провокираш такава реакция. Аз съм много съгласна с нея - имам познати, които са получавали и е много нормално, защото един от основните страхове на атаките е, че човек няма контрол. При напушването - също се появява това усещане. Освен това като се пуши марихуана има усещане за изтръпване на главата и леко изтръпване на крайниците, което ако някой е имал атаки знае, че много прилича на състоянието при атака. _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Въпроси/Отговори
Търсене
Потребители
Потребителски групи
Регистрирайте се
Профил
Влезте, за да видите съобщенията си
Вход
Страховете са само страхове - те не са реални 
Нима паник атаката не е преекспонирана балетна постановка на съзнанието ни,която е реална само в определени негови измерения и която отчаяно се бори за своята публика?!
Горе главата, и в Ада живеят твари, аз съм живото доказателство 
Дори, знаеш ли, станах и една идея по-силен, това също си го мисли - то помага. Да си повтаряш, че другите хора не знаят що е то ПА, че ти можеш всичко, което могат и те + това да можеш да се справиш с такива пристъпи! Справяш се, при това много добре, не спирай да го мислиш и вярваш (многократното повторение на нещо води до неминуемо втълпяване на съответната идея, което е задачата ти в случая).
Така че внимавайте с тревата.