Психология

Българското семейство "по-здраво" ли е в сравнение със запада и изтока?Настъпил ли е момента,в който българина открито може да си признае,че има нужда от семейна терапия,без да се срамува от това?

Силно се надявам, че може. Аз лично съм много привлечена от семейното консултиране и смятам, че българина има крещяща нужда от това. Ние използваме понатите и приятелите да ни изслушват, слушаме техните истории и и казваме "ами ако и моя започне така?, "ами ако и при мен стане така?", което е много нездравословно. И когато не можем да получим отговорите си от приятелите и познатите - се затваряме в себе си и се учим да търпим и подтискаме чувтвата. Българското семейство е като всички семейства по света и има същите проблеми - защото те не са семейни, а човешки преди всичко. А хората без значение от националността си - са първо хора.
Има много разводи и много "криворазбрани вселени", които имат нужда да бъдат изразени и разбрани по разичен начин. Двойките говорят на различни езици, защото са намесени прекалено много емоции, които печат понякога да чуеш истинските думи, а не това, което си мислиш, че той/тя иска да каже, за да те нарани.

МИСЛЯ, ЧЕВСЯКО СЕМЕЙСТВО ИМА НУЖДА ОТ КОНСУЛТАЦИЯ. ЗАЩОТО НЕ ВИНАГИ САМО МОЖЕ ДА СЕ СПРАВИ С ВЪЗНИКНАЛИТЕ ПРОБЛЕМИ .И ИМ ТРЯБВА КОНСУЛТАЦИЯ /СЪВЕТ/ ОТ МНОГО СТРАНИЧЕН ЧОВЕГ. КОЙТО НАЙ -ТОЧНО И ЯСНО ЩЕ ПРЕЗЕНИ ПРОБЛЕМА ИЛИ ПРОБЛЕМИТЕ.И ПО ТОЗИ НАЧИН МИСЛЯ ,ЧЕ НЯМА ДА ИМА АГРЕСИЯ,ОМРАЗА,НЕЩАСНИ ДЕЦА И ХОРА В СЕМЕЙСТВАТА.

Според мен има нужда от семейни консултации,но когато и двамата са готови затова.Много е мъчително по някой път само единия да осъзнава че има проблем,а другия само да се сърди и да не признава че и той има вина във влошаването на отношенията.Доста са трудни взаимоотношенията между хората,но в България трудно се възприема идеята за психотерапевти,психоаналитици и подобна намеса в семейството.

Здравей Bibini,

Изключително права си и за двете. Обикновено жените повече предусещат проблемите(или така си мислят), а мъжете не могат толкова. Всичко това е нормално да е така, защото наистина са различни. Още от малки момиченцата си играят на семейство, на кукли(деца), как готвят, грижат се, изпитват съпричастност. Те се оформят като емоционални личности, където да си открит и да си емоционален е важно. Да могледнем момченцата - играят на войници - сила, власт, не плачи, не се лигави, че ще ти се подиграват. Ти си силен, важен, борбен. Стражари и апаши, фунийки, пистолети и тн.
Това нещо оформя характер и изведнъж - те се сблъскват. Жените са открити, емоционални, искат да обсъждат проблемите, слабостите, да са обгрижващи и обгрижени. Мъжете обаче си пазят независимостта, чувството за сила, власт, да не са лигави и не обичат и "лигавите" работи.
От там тръгват предимно нещата. Да, те се привличат, защото са допълващи се, но взаимно не могат да се разберат. Единя има нужда от едно, другият от друго. И тук вече всичко е въпрос на компромис - изтъркано, но факт. Всичко опира само и единствено на комуникация и гъвкавост. Да не се опитваш да разбираш или да си обясняваш действията на другия спрямо твоите аршини, а да приемеш че той си има негови, както и той, че тя си има нейни...

Здравей Бибини,
според мен акцентът на семейната терапия е поставен именно към онези,които привидно не са готови за нея,защото онези,които са-те така или иначе вече са в процес на трансформация и имат своите съзнателни становище и отношение към проблема.Идеята на семейната психотерапия е чрез подходящи методологии да очертае,детерминира и осмисли ролята на "пасивната"страна в проблематичните взаимоотношения,независимо от половата принадлежност

Лейди,защо реши,че този,който не е готов за консултация следва да бъде мъж?!

Dedoto,ще се съглася донякъде с теб,но ... Винаги тая думичка
Но когато кажа на мъжа ми например:"Трябва да отидеме на семейната терапия,защото нещата не вървят добре и имаме проблеми,които трябва да решим."

Това което ще получа като отговор ще бъде - "Мила,ти си се побъркала,не си в час" Е,как да го накарам да разбере че наистина има проблеми и трябва да отидеме да се консултираме със специалист.

lady-to е визирала в случая като обект мъж,защото те са по-консервативните в повечето случай и не приемат семейната терапия.

Не искам да обиждам мъжете.Но в живота по-голям процент са жените,които биха се обърнали за съвет към психотерапевт /поне в България/

Само вижте този форум. Колко процента са жени и колко мъже. Колко от мъжете споделят и колко от жените го правят. Това обаче в никакъв случай не може да означава нищо конкртно. Може жените да са по объркани, а мъжете по-лесно да си решават проблемите. Може мъжете да са по-недоверчиви. Може да са по-срамежливи...Има много варианти, за това - можем само да предполагаме.

А Дедо, не съм искала да кажа, че мъжете са по-неготови за консултация. Друго казвах горе - че жените повече се вглъбяват във връзката и я анализират. Повече следят "накъде вървят нещата" и тн. А иначе за готовност - не съм се замисляла, но ако трябва да дам своя оценка, ще се съглася с Бибини, че жените биха били по-склонни да бъдат инициатори за семейна терапия. Дали това е защото те повече турсят проблеми във връзката, и повече време отделят за това - какво се случва във взаимоотношенията и понякога сами си измислят проблеми..- незнам. Дали е защото жените са по-инициативни и не оставят на мъжете време да са такива - незнам... Има пак много варианти. Пак не искам да кажа МЪЖЕТЕ като цяло, по-скоро мисля че съотношението на мъже и жени инициатори за семейна терапия ще е различно в полза на жените.

Мое мнение - нищо доказуемо

Ролята на консултанта е да ти предостави достатъчно богат набор от похвати ,с които да ти помогне да поставиш проблема пред партнъора ти по подходящ начин.Това е сложна материя,която изисква множество усилия,подготовка и постоянство от страна на двамата партнъори,но винаги повече ще се отнася към единия.След като имаме вече процес,времето и опитта са доказали,че ролите се разпределят равномерно и се променят нескончаемо.
Между другото,има съвременни психологични измервания и съответно статистики,които сочат,че към психологическа консултация подхождат все повече мъже и то тенденциозно,за разлика от жените,защото все по-голям брой от тях(заради тяхната сетивност вероятно) се оказва,че страдат от синдрома „аз знам всичко”.-))

Dedoto написа




Да,така е.Но това значи ли че аз ще ходя при консултанта и след това ще м поставям проблема по подходящ начин пред партньора ми,а той няма да дойде с мен.Ще ми каже-ти ходи,ти имаш проблем,аз нямам!

И ще поясня-ето имам проблем с мъжа ми и lady-to се отзова на зова ми за помощ от приятел въпреки че не се познаваме.

И какво се получава-лека полека разплитаме възела.Но аз търся причината и начина за решаване,той даже и не подозира затова.


И това,което е по-болезнено -



точно този начин на мислене и реакция от мъжка страна към жените води до доста проблеми в семейството.

Не е приятно да се подхожда със злъч,черен хумор и насмешка към изясняване на проблемите.

Аз никъде не обидих и не квалифицирах по този начин мъжкото съсловие.Защото ако тръгнеме с нападки-няма да спечелим.Това е едно от нещата,които разбрах от lady-to и съм благодарна.Много ми помогна в комуникацията с мъжа ми.

Нищо лично към теб,харесва ми начина ти на мислене и се радвам че има и мъже като теб да си изкажат мнението.Иначе щеше да е скучно и сиво.

Здравейте пак,

Аз не мога да оборвам такива изследвания - просто си запазвам правото да не се съглася .. съвсем.

Аз имам наблюдения от личен план (на познати, приятели и тн), че именно мъжете са тези, които мислят че знаят всичко. Примерно: жените споделят много с приятелки, родители, интернет и тн. Мъжете - е поне тези, които аз познавам, не споделят толкова. Това, че не споделяш и не търсиш чуждо мнение по въпроса - ме навежда на мисълта, че тяхното мнение е достатъчно. Т.е или могат да се правят или не.
от друга страна ми прави впечатление, че повече мъже се притесняват да питат. Жените като цяло ми се струва, че повече са склонни да питат, да търсят съвет. Дори за посоката - пътувате на някъде, губите пътя. Аз винаги съм "дай да спрем да питаме някой", той - "абе къде ще питаме, ей сега ще го намерим и сами". Като се забатачим яко - вече няма на къде и пита. Това е ситуация, която поне при моите познати двойки е обща. В университета - контролно. Има грешка на едната задача - колежките ходят да питат. Колегата до мен казва "да да да си помисли, че незнам".
Пак казвам, не мога да претендирам за факти и резултати то експеримент - но моите наблюдения много сочат натам.

Едно смаляване на мащаба - колко от мъжете споделят с родителите си? А колко жени са известни с няколкочасовите си разговори с майките си??

„Не е приятно да се подхожда със злъч,черен хумор и насмешка към изясняване на проблемите.”
Аз никъде не обидих и не квалифицирах по този начин мъжкото съсловие.Защото ако тръгнеме с нападки-няма да спечелим „

Мисля, че изначално си склонна да приричаш качества на противоположния пол,които не винаги те притежават.Къде точно видя израз на тези силни думи?Аз,впрочем,към теб храня единствено симпатии,а това бе невинна закачка.
Дано не ти навлизам прекалено остро в личното пространство,но ще си позволя да ти напиша и моята гледна точка.От почти всяко твое изречение прозират твоите нараненост , чувствителност,неуравновесеност,болка и огорчение от партнъора ти,по- скоро от неговата позиция(често погрешно и преднамерено разглеждана като липса на такава) по определени въпроси,касаещи равновесието във вашите отношения.По този начин е много вероятно твоя обективизъм да е силно застрашен.
Ти казваш,че търсиш разрешение на проблема и го намираш в нечии отговори,но реално,това ,което намери е може би повече разбиране,симпатия и затвърждаване на твоята СИ позиция.В случай на голяма разочарование човек е склонен да търси това разбиране и да интерпретира всичко около него в полза и подкрепа на неговите разпокъсани и наранени чувства.Не казвам,че точно това се случва с теб,но казвам че е възможно.Решението се търси и намира по обратен ред,колкото и болезнено да се окаже това.Другото е просто защитна реакция към усещането за онеправданост.И това е съвсем естествено.В никакъв случай не умаловажавам нечие друго мнение в случая,а просто давам различен подход и интерпретация на нещата.


„Да,така е.Но това значи ли че аз ще ходя при консултанта и след това ще м поставям проблема по подходящ начин пред партньора ми,а той няма да дойде с мен.Ще ми каже-ти ходи,ти имаш проблем,аз нямам!”

Това би могло да означава и доста други неща,различни от предубеденото ти отношение към развоя на събитията.
Това е само едно предположение в крайна сметка,а не факт.Не се знае при подходяща интервенция на психотерапевт и верижна провокация от твоя страна каква ще е реакцията на съпруга ти,но от друга страна защо изключваш вероятността той да бъде прав?Ти казваш:”аз имам проблем с мъжа ми...”Ами ако наистина е така?Теоретично това е вероятност.

„И какво се получава-лека полека разплитаме възела.Но аз търся причината и начина за решаване,той даже и не подозира затова.”


Ето го типичното чувство за несправедливост,което е толкова често срещано-аз правя толкова неща,а той....Това чувство е много коварно и най-често ни тласка към съвсем не толкова конструктивно поведение спрямо обекта на нашите чувства,което води до един порочен кръг и до желание за мъст.Човек губи почва и своята емоционална интелигентност.Ами хубаво,разгледай нещата по следния начин:не може ли да кажеш на себе си-добре че поне един има интерес към това нещата да се оправят или –ако аз намеря проблема и начина му на решение ще мога да допринеса повече към корекцията на нашите отношения?!Мисълта ми е,че ако помогнеш на себе си-респективно помагаш и на него.А на себе си можеш да помогнеш като се освободиш от разрушителните мисли,обвинителната ти позиция и емоционалния ти дисконфорт.Това със сигурност ше е много по-силен двигател на мъжа ти от всяка ваша съвместна психотерапия.

Изследването е в уголемяването на мащаба-разбира се-извън България Във воденето на тази кореспонценция ми се струва,че са заложени в миниатюр някои от най-често срещаните противоречия,обект на семейната психотерапия.Дали е време да се подложим?

Незнам,

както споменах и по-горе - това са лични наблюдения. Не обичам да разделям нещата на мъж и жена, но определено сме си различни и си носим нашите еволюционни характеристики Има някакви закономерности и именно в това, че проблемите са ужасно еднакви. Жените се оплакват от мъжете за сходни неща, мъжете от жените за сходни неща...Аз вярвам, че имаме емоционалност срещу рационалност. Дали е грешно - не мисля. те се допълват, те правят един цип. Но не мога да разбера защо харесваш някой, заради това че те допълва, но се опитваш по всячески начин да го направиш като себе си....

През целия си съзнателен живот си задавам този въпрос...

Аз имам някакви предположения, които се въртят около така наречения "егоцентризъм". Т.е аз съм прав, аз съм избрал правилна ценностна система. Щом аз съм прав и моята логика е вярна - то значи и другия трябва да е като мен. Е да, ама когато те дострашее - отиваш до него да те пази нали....и искаш да е силен/отиваш при нея да те утеши и да те изслуша и разбере....

Моята теория е чувството на несигурност и стремежа съответно към оцелостяване.Различията плашат.На примитивно ниво дори всяват паника.Еднаквостта от друга страна ни дава илюзорната представа за единение,цялост,но, както знаем,твърде за кратко.Именно примиряването и обединeнието на противоречията са в състояние да донесат онова безметежно спокоиствие на сетивата...Но малцина са онези,които са способни на това.

Добре де, но ако си прав - тогава защо именно ако успеем да променим човека до нас - губим интерес? Т.е ние получаваме това спокойствие на сетивата - и с него умира и желанието и тръпката и вече не го искаме резултата. Все пак , когато се запознаваме с някой - първото нещо, което ни привлича са еднаквите или сходните ни интереси. След това, обаче на подсъзнателно или на съзнателно ниво усещане нещо, което ние нямаме и ни допълва - дали ще е грижа, подкрепа, сигурност (финансова, емоционална, национална и тн). Намираме, това, което ни липсва. Е как смед това отново се връщаме на еднаквостите и искаме всичко да е еднакво?

Аз съм съгласна с теб за това, че промяната плаши и дори докарва до паника - това е тревожността, но мисля че не това е, което ни кара да искаме да направим другия като нас. Много често, когато някой има друго мнение от твоето - ти си мислиш, че той греши, той бърка. Не ме тревожи, че някой познат или приятелят ми мисли различно, а си мисля колко е заблуден или глупав, че не го разбира това, което аз разбирам...мисля, че искаме еднаквост, защото смятаме, че нашето само е правилното.

Dedoto,едно мило уточнение.Аз харесах lady-to не защото е подкрепила позицията ми,а точно защото ми показа къде греша.И наистина и ти си прав-трябва да разкарам този негативизъм от себе си и да се опитам да разбера и другия срещу мен.Ето-това вече почва да става факт.Но ми трябваше някой,който да погледне отстрани ситуацията.Точно този обективизъм,за който ти говориш.И сега гледам на нещата различно,доколкото мога.

Казах на мъжа ми за този форум-естествено той започна с леки подмятания.Но накрая се разбрахме.

И наистина lady-to e права " Но не мога да разбера защо харесваш някой, заради това че те допълва, но се опитваш по всячески начин да го направиш като себе си.... "

За мен е по-важно наистина да не се опитваш изцяло да промениш човека до себе си,но има момент в който търсиш разбирането на другия.

Точно в такива моменти мъжете и жените реагират различно и доста неща идват оттам.

А благодаря че изпитваш такива симпатии към мен- и аз към теб и съм го написала.На моменти реагирам просто по-остро и когато съм ядосана се дразня от шегички,дори и в най-невинната им форма.За което извинявай,че реагирах така.