Психология

Вчера започнах размисли по любимата ми тема,но ме прекъснаха още в самото начало.Това ме ядоса,всъщност бях бясна по друг повод. Надявах се като посетя любимия си форум, даже само четейки различни мнения да ми отмине Беса.Уви...
Напоследък ме е яд на съдбата.Гневя и се и тихо и шумно,от време на време и пускам по някоя псувня Яд ме е и на мен самата, че и позволявам на тая съдба да ме гневи.Яд ме е и на роднините ми,дето са такива темерути по някога.Които не могат да говорят нормално и да кажат какъв им е проблема,с какво толкова ги тормозя.Яд ме е и на бащата на детето ми,който безгрижно си кара живота и не го гризе мисълта за собственото му дете.Яд ме е че няма такава операция,която да изреже част от мозъка и да ме накара да не му мисля толкова Ако взема да блъскам и чупя когато ме е яд,после ще ме е яд че съм потрошила света.Ако си изкарам яда във физически упражнения,ме е яд че ефекта върху мускулите ми не е такъв какъвто обещават.Абе яда и гнева са обсебили живота ми и не ми дават да живея удоволетворително и спокойно

Малеййй, Поля, недей така, мила!Ще вземеш да си докараш някой рак. Повече от 15-20 мин. не задържай гнева в себе си - няма смисъл! Направо действаЙ!
Темерутестите роднини да стоят по-дале4е от тебе и детето(и без това такива хора само ни облъчват с отрицателна енергия ). По големите празници им стига да ви виждат...Бащата на детето нехаел за вас - ами така става понякога, незнам от колко време сте заедно и дали изобщо сте заедно, но кучетата си лаят, керванът си върви! Май много често се получава така, че биологичния родител си остава само и единствено такъв. За трошенето - ако не ти стиска да трошиш, планината може много да ти помогне...Така се накрещях веднъж горе край х. Вихрен, че уплаших хората дето са се разхождали в околността
Айде, споко, и не си губи времето в ядове и гневове

Хей Поля,

От това, което чета ми се върти една представа - как цялата ти си като едно кълбо с напрежение и всичко, което се приближи до това кълбо, чрез допира си предизвиква експлозия, защото напрежението е толкова силно, че не може да понесе повече и ако още една топка със своето си напрежение около себе си се допре - напрежението избива
не знам дали го пресъздадох правилно, но такава беше асоциацията ми. Сякаш имаш толкова напрежение затаено в себе си или има нещо, което произвежда толкова напрежение, че всяка капка отгоре е непосилна да се поеме.

lady-to,
И образно и физически съм напрежение Вече няколко пъти като се опитам да светна крушките горят Не мога да допра спокойно метал без да ме "удари ток".Усещам живота си една непрекъсната война.Война на работата с колегите, война с родителите си,война със себе си.Мисля си че проблема с напрежението идва от момент от детството.С изумление слушам хора ,които си спомнят събития от 3-4 год. възраст.Моите са от 1ви клас някъде.Това нормално ли е?

Спомените не са нещо, което стои в чекмедженце (както има подобна теория) и можеш да бръкнеш там, когато си поискаш. Спомените се "извикват", обикновено чрез асоциации, връзки, случки, чувства, събития и какво ли не още. Всеки човек помни неща, но някои неща ако са много страшни или "заплашителни" се затварят много надълбоко и се държат от психиката недостъпни. Но тях ги има, просто нещо пречи да се стигне до тях.

Ако ти вярваш, че водиш война с всички - то е много вероятно да водиш война със себе си.
Това, което мога да кажа е, че този гняв трябва да се излее по конструктивен път - да се насочи и най-вече изливайки се да покаже какво всъщност е онова, което го вика. Гневът не е част от характера на човек - той обикновено има друга причина - безсилие, страх, заплаха ..но към какво и как се отключва е нещо, което може да се откире и да се осмисли...той не се появява от самосебе си или от това, че всички те дразнят - той е в теб и пази някаква рана, някакъв страх.

И аз имах проблеми с гнева.избухвах като истеричка, карах се с продавачите.когато се разделих с приятеля ми започнах да повръщам от нерви.първият път си мислих, че от храната.след това се оплаших и отидох на лекар.казаха ми че съм хванала от гадния летен грип.след една седмица при поредната караница пак започнах да повръщах.пак отидох на лекар и и казах, че е от нерви.каза ми че не е и че изглеждам напълно спокойна и пак съм хванала летния грип.помислих си "трябва ли да и изпотроша кабинета, за да се увери, че е от нерви.реших, че щом се проявява този гняв физически мога да го премахна физически.бягах като откачена из морската, докато останах без дъх и през сълзи започнах пак да повръщам. преди 2 дни пак се скарахме и пак взех да повръщам.този път дори не си направих труда да ходя на лекар.но от 2 дни имам гостенка и я развеждам навсякъде, ходих на плаж и днес стигнах до великото просветление. има много причини поради, които да се гневим.но ако отделяхме повече време за себе си като например веднъж в седмицата да излизаме по женски без да трябва да да чистим, да готвим и да мислим за проблеми, ако 2 пъти в месеца ходихме на масаж или пък на фризьор може би щях да разпускам по-добре.тези 2 дни ми се отразиха много добре и започвам да чувствам как си отпочивам и се отърсвам от отрицателната енергия, която съм насъбрала и която отчаяно исках да премахна.може би наистина се нуждая от повече време за себе си, за да мога да си почивам.през тези 2 дни не се скарах с никой, не се развиках и не се ядосах.мисля, че най-накрая открих начин за себе си да разпускам,а именно като се глезя, за да се почувствам и аз жена.да видим утре след работа как ще е затова поли мисля, че може да откриещ много причини да се гневиш, но на-важното е да откриеш начин да изкарваш тази енергия извън себе си и то не по-разрушителен начин.пробвай някоя вечер да отидеш на масаж да видиш дали ще се почувстваш по-добре.

Алисия това е много хубаво и изключително важно нещо - да обръщаш внимание на себе си и да намираш време за неща, които ти харесват и обичат. Много е полезно.

Въпреки това, обаче смятам, че този гняв крие далеч по-силна енергия от това, което ние можем да контролираме. Когато се случи ситуация, ние реагираме първосигнално, инстинктивно, рязко - и това не може да се промени по друг начин освен с осъзнаване и премахване на причините за този гняв, онзи страх и онази слабост, която се крие зад него. Ако ще цял ден да си правил любимите си неща само някой да закачи тази "рана" - и ти се превръщаш за секунди в нещо, което дори и сам не познаваш. И това са мисли, страхове, емоции, които не могат да се лекуват физически или да се маскират - трябва да се изправиш срещу тях. Но за да се изправиш срещу причината - първо трябва да я "идентифицираш" да разбереш какво е онова, което те пали и тогава можеш да се бориш - защото вече знаеш с какво се бориш...

е хубаво съгласна съм напълно.но какво става, ако знаем причината, но не можем да го преодолеем това.примерно аз се гневя някой като ме нарани.затварям се в себе си и издигам стена и ако примерно ми каже"добре разбирам, че нещо направих и се извинявам искаш ли да поговорим затова", отварям вратичката отново и всичко минава.Но ако се държи контра или се започни с изречения от сорта" какво викаш сега или какво пак съм направил", не мога да се сдържа.е първите пъти се сдържам, но то се натрупва и все избухва. и какво да кажа?" Не искам да се държа така, но не знам какво ми става, по-добре си наведи нослето и пробвай да поговориш с мен спокойно и да се почувствам отново обичана, защото повярвай ми, ако не го направиш ще стане нещо страшно и бъди сигурен, не искаш да изпиташ силата на този гняв"Мисля си, че ако не допускам това напрежение да се натрупа, ще мога да го контролирам.Защото аз мога, но само в началото.Идва един момент, в който ми кипва и нищо не ме интересува.А не мога да кажа на хората"Абе мерете си малко приказките и държанието, защото съм много чувствителна и го взимам много навътре.Правете се, че ви пука повече, дори и да не е така и се дръжте повече като хора"

Може би това не е причината.
Когато хвърлиш камъче в една локва - се образуват кръгове от вълнички. Ако ти седиш на края на локвата и тези вълничи ти мокрят крака - ти си казваш "е да знам, че вълничките са виновни, но нищо не мога да направя". Но истината е, че трябва да спреш да ускаш камъчета...

Това, което ти разказваш, че те ядосва са вълничките - това са последиците от онази по-дълбока рана в теб. Но ако откриеш раничката и лекуваш директно нея - няма да се появяват "страничните ефекти".

Горе долу е такава логиката, ако мога да го обясня разбираемо

Да приемем, че се досещам какво ме изкарва извън кожата ми.Родителите ми без да ме изслушат ме атакуват и упрекват.Чуствам се най-голямата грешка на Земята.Обвинения, обвинения, обвинения.Аз говоря никой не ме слуша.Като мълча ме гледат така сякаш вървя в минно поле.Не ми минава номера с разговор,изхода е винаги скандал.Аз съм така зле,ушите ми бучат,ръцете ми треперят.И в това състояние ме вижда и дъщеря ми.Ужас
КАК ДА СЕ БОРЯ С ТОВА?Рефлектира и върху оношенията ми с другите.Приемам всичко като директна атака.

Разтовари това напрежение и според мен консултация с психолог ще ти помогне да си подредиш мислите. Не мога да ти кажа какво се случва точно и как да се справиш с това, защото трябва да навлезна в отношенията ви и най-вече в това как ти виждаш нещата, а това може да стане само на истински разговор, където ще можеш да изразиш всички чувства и мисли. Но там е отговорът на това напрежение и най-вече тайната на твоето лично спокойствое. А когато ти си спокойна - това ще се отрази на живота ти и с мъж и най-вече на детето ти. Това е нещо, с което можеш да се справиш с психолог. Да можеш да говориш, да изпуснеш всички мисли - забранените, лошите, да говориш за емоциите си и да ги подредиш за себе си. Да намериш "камъчето", което прави вълните.

Благодаря!

Ах лейди лейди:)

Поле, здравей!
Имам едно предположение, продиктувано от беглата ми представа за теб!
Струваш ми се прекалено добронамерена към другите и прекалено критична към себе си - някак натрапено, някак програмирано в теб от външни фактори(за критичността)!
Звучиш ми много силно ранима (отвътре), а някак много силна (отвън)! Струва ми се, че не се цениш достатъчно и заради това, може би таиш в себе си една вътрешна плахост - "...дали си достатъчно добра, достатъчно успешна, дали е можело да си по-добра, дали си свършила всичко точно както трябва...". Сякаш не оценяваш дотук свършеното и това което си развила като плюсове в себе си, а от теб се очаква някакъв максимум, който всъщност никога не може да почувстваш препокрит! Сякаш си отговорна и длъжна да си винаги добра, винаги правилна в действията, дори в емоциите си! Длъжна пред кого!?Това създава едно вечно усещане за вид малоценност на личността ти в собствените ти очи, а това пък се отразява и проявлява във - както казваш - "приемането на всичко като атака"!
Може би е имало момент в който някой, някъде, някога не те е оценил и е породил едно съмнение във теб. Това те кара във всеки момент да се проверяваш и един вид да си нащрек - и някак подсъзнателно генерира в теб напрежение. Напрежение, което може да се възпламени във всяка една ситуация, в която усетиш или доловиш въобразяем упрек. Например, както спомена при общуването с родителите - знаеш, че те очакват от теб нещо, но в същото време, дори и да го изпълниш, дори и всеотдайно и искрено да дадеш максимума - ти очакваш в отговор отново упрек. Нагласата ти е като за защитаване. Т.е. излиза, че все пак не си дала всичко, че все пак не си го направила достатъчно добре за другите!?
Спомена, че дъщеря ти е свидетел, понякога на напрежението. Може би, отново, поради усещането за вътрешна малоценност се страхуваш да не изгуби и тя способността си да те цени - все едно ще паднеш в очите й и тя ще стане като другите, които вечно ще изискват и ще очакват от теб, а няма да ценят! сякаш си й показвала досегашната си сила и увереност, а когато види ранимостта ти и това, че някой те напада - тя ще спре да те цени!
Не мислиш ли, че всъщност ти си тази която изисква прекалено много от себе си!? Дали ти самата не оценяваш напълно собствената си същност!?
Това измаря и амортизира! Вечното, макар и тъничко чувство за непълноценност (неоправдано) променя самооценката ти! А недоволството от себе си е цензурирано и замаскирано от подсъзнанието като недоволство от всичко външно и цялото явление ти докарва осъзната изнервеност и напрежение - с множество проявления!!!

Иви - гениална и много точна в преценката си !Причината за чуството ми за малоценност е майка ми.Никога не е доволна от мен или ако е няма да го каже.Абе нали майките трябва да ни насърчават,да ни подкрепят?!Може би се ядосвам от това че очаквам одобрение, не го получавам, а имам нужда от него и смятам че го заслужавам.
Благодаря на Алисиа и на Иви!Общувайки с вас не се чуствам "последния от вида си".
На останалите - моите адмирации !

Поля, защо просто не кажеш това на майка си, което каза на нас.Че не си безгрешна и че имаш нужда от подкрепата и и знаеш, че ти мисли доброто, но с държанието си те кара да се чувстваш като последен идиот.Защото съм сигурна, че майка ти много те обича и се гордее с теб, просто е загубила някъде нишката и тя.

Аз съм същия. Като ми се спусне това перде пред очите не знам какво прая. Викове, хвърчат чинии. Последно си спомням че се сбих с три момчета. Инициатора бях аз. Не мога да кажа че мога да контролирам точно този импулсивен гняв който те обзема изведнъж. А това за шефа мн ми хареса. И аз съм се карал на шефа. че не може да си гледа работата. После си викам гле сега каква глупост пак сътворих ма стигане няма

Окачествяваш ли това състояние като проблем!? Защото за една иначе спокойна натура, неконтролируемите изблици на гняв са по-скоро нетипични и проблематични, докато за други по-енергични, темпераментни и активни хора с висока критичност и силни инстинкти - подобни съсътояния се приемат като част от характера! Има и много други фактори, де...но как ти окачествяваш тази импулсивност!?

Винаги от както се помня е била част от мен. Така че я приемам за нещо нормално. И да бих определил себе си като достаъчно темпераментна натура господине