Пуснато на: Съб Фев 16, 2008 12:55 am Заглавие: Как да се справим със собствените си нервни и агресивни деца
Здравейте, отдавна не съм писала, но имам проблем и ако може някой да ми каже как да се справя с него, ще съм му много благодарна. Имам син на 15 години. От малък расте малко нервен. В последно време стана и агресивен. Може би е от войната на хормоните в него точно в тази възраст, не знам, но взех да се замислям сериозно по въпроса.
Както се казва на разговорен език - зъби се на всички вкъщи. Моята дума пък за нищо я няма, но за това има вина баща му (поне така си мисля).
Много пъти съм мислила да го заведа на специалист, но честно казано не знам към кого да се обърна. Ако някой от вас може да ми даде съвет ... Предварително благодаря.
Детето ти, по тва което описваш - си е наред
Просто е влезнал в пубертета. Това е много критична възраст. Тогава едно дете, трябва да стане индивидуалност. Как става това? ОО много трудно. Много е нормално да започне да отрича вашето мнение, да висе зъби - така детето се отделя от вас...преди се е идентифицирало с вас, но сега трябва да се отдели, за да си оформи собствен характер. Не го спирайте, просто го подкрепете, когато поиска помощ или просто разбиране. В ттази възраст е характерно нението на връстниците - той вече става част от тях, а не ваше детенце малко. То започва да се оглежда в мненията на другите, за да се ориентира кой е и какво иска да е. Изпробват много нови неща....той иска вашата подкрепа само - но мнението ви не е неговото. Не се опитвайте да го контролирате сега много изкъсо, защото тогава ще се обърне срещу вас. Просто му трява да намери себе си... да се оформи като индивидуалност, от която ще зависи много... а това експериментират, опитват, търсят...но искат да го намерят сами. Вие просто трябва да сте там за да го подкрепяте при опитите и провалите му.
Това е. _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Регистриран на: 08 Яну 2008 Мнения: 208 Местожителство: София
Пуснато на: Съб Фев 16, 2008 7:40 pm Заглавие:
Здравей, paiache,
Извинявай, че ще се намеся с малко м-м-м не знам, поучителен тон, но като отговарям принципно, то така излиза
По принцип Лейдито е напълно права, а като съдя по споменаването на хормоните, явно и ти самата мислиш в тази насока. Иска ми се да допълня малко, защото ми се струва, че колкото и добро да е описанието на Лейди за промяната, това едва ли те успокоява много, понеже ти трябва да я приемеш и понесеш, а това не е лесно. Поне така мисля, съдейки по опита си с моята дъщеря - когато беше в т.нар. ужасни 2 - или първи пубертет, в къщи беше едно малко безумие Не ми се мисли за идващия същински такъв , но..това е нормалният път
Та това, което си мислех, че можеш да направиш, са първо три прости неща - в книжарниците вече има не лоши книги на тази тема. За себе си съм се убедила, че от тях може да се вземат много идеи. И, което е съществено, можеш да прочетеш доста за други деца и други прояви в тази възраст, което да ти даде база за сравнение - твоят син нормално сърдит и сопнат ли е или надхвърля описаните граници. Защото, ако е първото, значи наистина..няма проблем (освен в изискванията на ситуацията към теб самата )
После - би могла да поговориш с родители на негови приятели и съученици на тази тема и пак да сравниш нещата.
И, може би ако седнеш и си спомниш твоя такъв период или още по-добре, ако и баща му се опита да си спомни как се е променял, какво е чувствал, как е реагирал, това би ви дало възможност да разберете по-добре и..да съчувствате И на него не му е леко Разбира се, тук има и този момент, че животът на времето беше друг и предлагаше много по-малко възможности за проява на юношески бунт , но..ако поведението е друго, чувствата - едва ли. Би било хубаво, ако случайно имаш някакви писма, стихове..нещо, което си си писала тогава..приятелка, с която да си припомните как сте се променяли..или възможност да поговориш с майка си..защото пак по себе си съдя колко много сме склонни да забравяме. Последният път, когато си открих едни записки, бях изумена какво съм писала за себе си - бих се заклела, че не е имало такова нещо
Извън това - децата наистина имат нужда от много разбиране, приемане и ненатрапчива подкрепа в тази възраст. Но понякога е много трудно, защото все пак това са двустранни неща. И тяхното участие или неучастие не може да се игнорира. Един от простите, но работещи подходи, които се използват в психологията, когато разбирателството родители- деца е наистина почти невъзможно, е сключването на договор - т.е. сяда се и се говори кротко и спокойно кой от какво има нужда и какво иска от другите. И се приемат ясни правила за правата на детето и свързаните с тях задължения. Правила, които са достатъчно добри за него, то приема и е съгласно да спазва - те могат да включват както това до колко може да остава навън, така и как се включва в семейните ангажименти, така и как излиза от стаята(не блъска вратата ), и естествено - какви права получава в замяна и как вие реагирате (не блъскате вратата )
Струва ми се, че макар и просто, това би трябвало да помогне донякъде.
От друга страна, ако преценяваш, че твоят проблем надхвърля описаното и имаш нужда от консултация с психолог - такъв ли беше въпросът ти?- можем да помислим в тази насока. Ще избързам да кажа, макар и може би излишно на този етап - че нерядко в такива случаи проблемът не е в самото дете като личност, по-скоро в начина, по който се овладяват и разрешават (или не) кризите в семейството, променящите се роли, мястото за промени...така че подходяща е по-скоро фамилната консултация - т.е. работа със семейството като такова или поне с онези негови членове, които биха работили. Понякога е възможно самите родители или единият от тях да има нужда от подкрепа за себе си, за да се справи с трудна за него реалност и да намери своите добри начини за "оцеляване" _________________ "Археологията търси факти... а не истината. Ако това, което търсите, е истината, часовете по философия са в другия край на коридора."
В тази възраст това е нормална реакция.Аз в такива моменти се отдръпвам и не му говоря. По късно сам се сеща за какво и идва да се извинява и често дори сяда да си говорим и аз му казвам колко грозно изглежда отстрани.
После идва момент когато предварително ми казва,че го дразня и ако не искам да ми вика да го оставя сам.
Трудна възраст. Трябва да бъдем търпеливи с децата си както ние искаме да са търпеливи с нас когато не сме разположени.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Въпроси/Отговори
Търсене
Потребители
Потребителски групи
Регистрирайте се
Профил
Влезте, за да видите съобщенията си
Вход
Здравейте, отдавна не съм писала, но имам проблем и ако може някой да ми каже как да се справя с него, ще съм му много благодарна. Имам син на 15 години. От малък расте малко нервен. В последно време стана и агресивен. Може би е от войната на хормоните в него точно в тази възраст, не знам, но взех да се замислям сериозно по въпроса.
Детето ти, по тва което описваш - си е наред 
, но..това е нормалният път