Пуснато на: Сря Юни 18, 2008 8:06 pm Заглавие: съвет...
Здравейте. Предварително се извинявам, ако темата не е за този раздел. Колебаех се и прецених, че тук и е място. Пиша, защото сайта ми направи доста добро впечатление, поздравявам ви за което. Нуждая се от съвет, а няма към кого да се обърна за такъв…
Винаги съм била по странна от нормалното, може да се каже, че съм го приела и съм се примирила с това. От съвсем ранна възраст ми се налагаше да бъда по разумна, самостоятелна, силна… Това оказа своето влияние… сама съм, а може би и винаги съм била, но преди можеш да си затворя очите за това. Не мога да твърдя, че се познавам, но знам какво чувствам и това чувство ме измъчва и плаши. Нямам желание за нищо, нямам желание да живия… което не означава, че съм способна да си навредя, просто го няма това желание да се бориш, вярваш, обичаш, мечтаеш… няма го интереса към това какъв ще е утрешния ден… Това чувство се засили, когото се преместих… може да се каже, че съм свикнала с промените, но явно тази ми дойде в повече. Преместих се заедно с родителите ми в друг град, бе доста неочаквано за мен и все пак това не ме плашеше, дори ми хареса. Никога не е съществувала връзка между мен и родителите, роднините ми. Те не са идеалните родители, както и аз не съм идеалното дете. Винаги са ме натоварвали, не всеки може да бъде родител, знам го добре, казвам го във връзка с това, че нямаше на кой да се опра, не познавах никой. Започна учебната година, но не се чувствах добре сред съучениците ми, смених училището… същата работа, че дори и по зле. Никой не приех и никой не ме прие и реших да не ходя. Чувството на самота ме убиваше, нямах приятели, не се виждах и с родителите ми, по цял ден стоях сама между четири стени, няма едно “здравей” на кога да кажа. Единствения човек който виждах от време на време бе баща ми… и това далеч не бе в мой плюс. Сменихме квартирата, имах надежди, че на новата място ще намеря приятели, ще променя начина си на живот… просто една илюзия… единственото нещо, което бе някаква промяна е че си взех куче. Страшно се срамувам от факта, че нямам приятели. Имам проблем, а не мога да го реша, не разбирам хората ли отблъсквам, ако е така как… Не искам да водя такъв живот, не искам да гледам само тези четири стени.. имам нужда да усетя, че съм жива… че не съм сама… Какво да направя… ? Искрено ви моля за съвет…
Здравей 123654
Прочетох много внимателно написаното от теб и те разбирам напълно. Чувството, че си по-странна те кара да се дискриминираш от всички, да слагаш бариери. Не не ги отблъскваш с нищо хората около теб, но не ги и каниш.
До преди няколко години имах подобно усещане - някак все не си намирах мястото сред хората. В училище винаги е имало групички - аз все не можех да намеря своята групичка...това ме караше да се чувствам странна, различна - от малка са ми казвали,, че съм силна, че съм по-интелигентната .. и някак се въприемаш, че не си като другите...
Това, че си различна обаче, не винаги е лошо. Масата от хора не е по- от някои единици, които да дърпали напред. Но идва моментът, е който това наистина става товар.
Проблемът не е в това, което правиш, не че отблъскваш хората около теб - просто не ги каниш да участват в живота ти. Когато започнах да уча в университета, ходех за лекции и си тръгвах. В нов български университет няма "поток" или Курс, има само отделни курсове и който ги е записал ходи, на следващата лекция са различни и така.
Липсваше ми това, че нямам група, че нямам колеги...
Един ден на втората година чаках преди лекция и едно момче се приближи и ми каза, че имам 6ца на едно контролно. Бях потресена, че ми знае името. Заговорихме се, ходихе на кафе (защото се оказа че няма да имаме лекция) и го попитах от къде знае иаето ми. Той ми се усмихна и каза, че отдавна ме вижда в университета, но никога не ме е заговарял, защото съм давала впечатление, че нямам нужда от нови хора около себе си. Излеждала съм, сякаш нежелая да се запознавам....
В този момент осъзнах, че това което ми е вътре - не ми е написано на челото и хората не могат да четат в ума ми. Т.е ако искаш да имаш хора около себе си - трябва да направиш крчка, за да ги поканиш да участват. Както в скайп или ай си кю - за да пишеш с някой, трябва да потърсиш и да му пратиш покана.
Опитай да направиш крачката към някой, да го заговориш - активно да участваш в процеса на общуване, а не пасивно да чакаш някой да се появи. Може би и някой друг чака ти да го заговориш... но ти как би могла да разбреш? _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Благодаря за отговора.
Да, знам че е така, знам че отстрани не се вижда това което е вътре в мен, защото не мога да го покажа. Бих се чувствала жалка и унизена при подобна крачка. Единствените хора с които намирам общ език са поне с 15-20 години по големи от мен… Вече ще стане година, от както не се смея. Когато човек е сам мисли за най различни неща, неща за които хората на моята възраст дори не се сещат. Искам да имам същите проблеми като тях и да мисля за тези неща за които се предполага, че сега е времето. Не искам да се чувствам отхвърлена, загубих и старите си приятели и пред тях не мога да споделям. Някога нещата ще се променят ли, имам нужда от сигурност, спокойствие, а така и не идва… Самата ми майка постоянно ми натяква, че нямам приятели и що за човек съм… Аз как може да се чувствам от това… Ходих на психолог дори на него не успях да кажа какво чувствам. Замислям се пак да ходя и да опитам… мислите ли, че това може да помогне ? Как да си помогна, как да се променя…
Ами като начало опитай се да рабереш, че не си по-различна от другите. Те също имат като твоите проблеми, просто ти няма как да го знаеш, защото не ги опознаваш.
Ти си човек, като всички останали - опитай се да промениш тази бариера в мисленето си. Ти слагаш етикет на всички, без да си ги опознала... а между тях наистина може да има някой същия като теб - но ти няа как да го разбереш и ще си мислиш, че си различна.
Колкото повече общуваш и опознаваш хората, толкова повече ще видиш че имат сходни проблеми, сходни страхове, сходни желания. Ти не си извънземна - ти си нрмален човек, като всички нас... просто трябва да го повярваш и ти самата.
щом ти изпитваш нужда да общуваш - трябва да се престрашиш да го направиш отново. Общувай дори виртуално - анонимно.. ще видиш, колко хора ще имат като твоите страхове... Аз самата съм ги имала, сигурна съм и доста от хората, които четат този форум са имали същите мисли и същите притеснения....Не си различна, не си по-лоша или по-неспособна ... просто трябва да повярваш в себе си, че го можеш..... Ето виж, направи първата крачка да пишеш в тои форум и да общуваш с нас...и аз мисля, че си съвсем нормален и приятен човек _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Регистриран на: 11 Фев 2008 Мнения: 1146 Местожителство: sofia
Пуснато на: Сря Юни 18, 2008 10:31 pm Заглавие:
Аз също като Лейди-то ще те посъветвам да общуваш, дори и да те отхвърлят какво ще загубиш? Не можеш да загубиш тях като хора след като не си ги и имала, затова бъди уверена в себе си.
А на майка ти не и обръщай внимание.
Аз също съм различна и мен също малко са хората, които ме разбират.
Ти си нормална и си човек, смятам, че ако бъдеш по-уверена няма да те отхвърлят всички. _________________ Аз чакам твоя знак/ и двама с теб ще открием,/ нов прекрасен свят -/ дай ми ръка, подай ми ръка...
Море от любов,/ бушува във мен,/ аз искам отново,/ разсъмване с теб.
Знам, че трябва да общувам, но имам чувството че съм забравила как се прави… Един от страховете ми е да не досаждам, да не преча, това прави общуването ми още по трудно. Горделива съм, никога не се връщам назад дори да знам, че съм сгрешила, също и не прощавам… ала не съм в позиция, в която мога да си го позволя. От една година човека, в който съм се превърнала не съм аз… И всичко върви от зле към по зле… Как да намеря сили да се изправя, да се боря,? Та това не е живот… постоянно се упреквам и самосъжалявам. Не може да не обръщам внимание на майка ми…щом собствената ми майка не ме приема и ме отблъсква, кой би го направил…
Регистриран на: 11 Фев 2008 Мнения: 1146 Местожителство: sofia
Пуснато на: Чет Юни 19, 2008 3:08 am Заглавие:
Ако досаждаш или пречиш ще го разбереш, а е невъзможно винаги да досаждаш и да пречиш, но все пак имай чувство кога на някой не му се говори и евентуално би му било неприятно.
Да се бориш-това не знам как да го направиш или по-точно откъде да намериш сили, но ако нямаш нищо рискувай след като няма какво да губиш.
Ми не е хубаво да го казвам, но ако наистина майка ти те отхвърля по-добре ти се отдръпни от нея. Вероятно понеже тя ти е майка и би трябвало да е последния човек, който да те отхвърли, вероято заради това смяташ, че всеки друг би го направил. Или майка ти не те отхвърля, ами ти си го втълпяваш, защото човек търси ли доказателства за едно нещо, колкото и налудничаво да изглежда, то той ще намери. Може да си втълпяваш, че и другите биха те отхвърлили, защото не харесваш нещо у себе си.
Няма човек, който да го отхвърлят всички, а познавам доста нетърпими хора. _________________ Аз чакам твоя знак/ и двама с теб ще открием,/ нов прекрасен свят -/ дай ми ръка, подай ми ръка...
Море от любов,/ бушува във мен,/ аз искам отново,/ разсъмване с теб.
Знам, че трябва да общувам, но имам чувството че съм забравила как се прави… Един от страховете ми е да не досаждам, да не преча, това прави общуването ми още по трудно. Горделива съм, никога не се връщам назад дори да знам, че съм сгрешила, също и не прощавам… ала не съм в позиция, в която мога да си го позволя. От една година човека, в който съм се превърнала не съм аз… И всичко върви от зле към по зле… Как да намеря сили да се изправя, да се боря,? Та това не е живот… постоянно се упреквам и самосъжалявам. Не може да не обръщам внимание на майка ми…щом собствената ми майка не ме приема и ме отблъсква, кой би го направил…
Можеш да се пребориш, ако го искаш. Няма магическо хапче, с което човек се променя. Това, което си се е хормирало с години - и така и ще трябва да се промени отново. Но за да имаш промяна - трябва да го искаш и да не се страхуваш да опитваш.
Ти направи крачка с нас - не си досадна, нищо ти няма Но пак ти казвам - когато започнеш да общуваш, ще видиш колко нормална си и как повечето хора имат тези страхове - от отхвърляне.
Просто трябва да започнеш от някъде - ето вий, сега общуваш с нас, с хората от този форум. Макар и виртуално - си е общуване. На нас ни е приятно да ти пишем и да споделяме нашите страхове и да те опознаваме Истината е, че е по-голям страха, от колкото самото нещо. Ако започнеш - ще видиш как нещата ще си тръгнат по реда. Просто трябва да направиш усилието да прекрачиш с едно краче границата и бариерата, която си сложила ....след това, ще видиш как направо ще ти се дотича _________________ mrusna gaz, dokato ne ti padnat kolelata:)
http://blog.kak-da.info/
Регистриран на: 26 Фев 2008 Мнения: 1217 Местожителство: София
Пуснато на: Вто Юни 24, 2008 6:02 pm Заглавие:
123654 написа:
Знам, че трябва да общувам, но имам чувството че съм забравила как се прави… Един от страховете ми е да не досаждам, да не преча, това прави общуването ми още по трудно. Горделива съм, никога не се връщам назад дори да знам, че съм сгрешила, също и не прощавам… ала не съм в позиция, в която мога да си го позволя. От една година човека, в който съм се превърнала не съм аз… И всичко върви от зле към по зле… Как да намеря сили да се изправя, да се боря,? Та това не е живот… постоянно се упреквам и самосъжалявам. Не може да не обръщам внимание на майка ми…щом собствената ми майка не ме приема и ме отблъсква, кой би го направил…
123654,трудно е така като го описваш.Но съм сигурна че има хора,които биха оценили какъв човек си.Мисля че имаш много положителни качества.И след като анализираш себе си и търсиш начин да се промениш - това е първата важна стъпка.Не мисли че досаждаш на хората,отвори сърцето и душата си.Всекичовек има хубави и лоши страни в характера си.Няма идеални.Хубаво е да си горд,да имаш достойнство,но не прекалено.Опитай се да гледаш на другите като на равни с теб.това че не се връщаш назад е добре донякъде,но човек трябва да се научи да прощава,когато вижда че другия се разкайва и съжалява.Трябва понякога да има компромис,защото иначе наистина ще си живееме абсолютни сами.Опитай да се разнообразяваш - кино,театър,разходки в планината.Попитай някого,който ти харесва - дали иска да ти направи компания в тези занимания.Отпусни се просто.Вярвай в себе си.Спри да търсиш вината в себе си,загърби нещата отпреди.Пробвай да почнеш да градиш живота си на "ТУК и СЕГА",а не на отминали неща и спомени отпреди.
Колкото до майка ти - хора всякакви.Моя мъж е прекратил взаимоотношенията си с неговите родители поради тяхното желание/по същия начин не е приет и е бил отблъснат най-вече от майка си/и въпреки всичко е приет добре от околните,има мен и нашата дъщеря.Уважават го в работата,има добри приятели.Майка ти не трябва да е причина да мислиш,че и другите няма да те приемат и ще те отблъснат.
Горе главата,бори се за собственото си щастие.Пожелавам ти успех _________________ Никога не казвай "НИКОГА" защото няма начин да НЯМА НАЧИН !
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Въпроси/Отговори
Търсене
Потребители
Потребителски групи
Регистрирайте се
Профил
Влезте, за да видите съобщенията си
Вход
