Психология

Тъй като съм нов тук искам да споделя с Вас една тема заради която получих бурни овации и похвали за стила на писане от литератор и философ. Сетих се за нея миналата нощ, когато по Дискавъри гледах документален филм, за един случай във Великобритания, където двама въоръжени ученици влезнаха в училището си и избиха 12 свой съученици, както и раниха десетки. Ето я и нея:

Реших да напиша това есе след като изгледах филма Класа /Klass, има го по тракерите/, които е по действителен случай и след, като в Разград едно момче си отиде в опит да защити достойнството си, а в Самоков в аналогична ситуация друго беше пратено в болница. Навярно няма човек които в ученическите си години да не се е бил, да е бил бит или да са го били. До известна степен това е в рамките на нормалното. Съдейки по своя житейски опит с по-голямата част от хората с които сме се млатили като по-малки в момента поддържаме едни прекрасни приятелски отношения, вършим си услуги и като се срещнем по улиците само с поглед се разбираме, че съжаляваме за това което сме вършели преди години и се присмиваме на миналото. В настоящото изложение няма да споменавам за това нещо. Правя една голяма диференцияция. Ще наблегна на системния физически и психологически тормоз, които е част от ежедневието в училищата, и на които аз съм бил подлаган в продължение на пет години.
Като начало искам да разкажа съвсем на кратко какво се случи с мен. Когато бях ученик бях малтретиран и тормозен от няколко мой съученика. За щастие, чак до такива крайности както в гореспоменатия филм, не се е стигало, но все пак униженията на които бях подложен не бяха малки. Признавам си, че съм мислил за сюжет подобен на този във филма, но за щастие тогава бях малък и даже и да исках нямаше как да си набавя оръжия. Мисля обаче, че такъв сюжет не е начина за решаване на такива проблеми. Дори и тези негодници във филма не заслужават да умрат така. От гледна точка на времето аз бих пожелал на моите бивши съученици, които ми огорчиха пет години от живота, да живеят, и то дълго да живеят, цял живот да се сблъскват с трудности, да узреят и съвестта да не им даде мира за това което са направили. Вярвам в “ефекта на бумеранга”.
Ще разкажа за двама от тези, както се казваше проф. Бижков, калпазани. За останалите не бих искал да се сещам, защото смятам, че вече съм ги погребал в дебрите на подсъзнанието си, може би защото освен главно обиди и унижения, понякога съм получавал и уважение от тях. Нека първият го наречем момчето Х. През 80те години се беше прочул, по новините, с това, че едно малко момченце, оставено само в къщи посред зима, се опитало да се стопли и си запалило огън насред хола. В резултат на това получил висок процент изгаряния и лекарите едвам го върнали към живот. По видимите на ръцете, лицето и краката, кожата му беше присадена от задните части. Не е ясно дали краката му бяха криви по рождение или след пожара у тях. Заради това той беше комплексиран до много голяма степен. Не спря да се заяжда с мен и с много други мой съученици. Аз лично му влизах в положението и гледах да не му обръщам внимание, но малко преди завършване чашата преля. След многобройните закани от рода на “Айде стани, бе”, той си позволи да ми напише отсъствия в дневника. Аз така го омаах, че го уцелих в ухото и от там шурна кръв. В резултат на това слухът ме не работи на 100%. Целта на този нещастник била, да ме предизвика да го ударя в училище та да ме изключат мене. В резултат на това за малко не изключиха него. Не стига, че е с криви крака, кожа от лицето драна от д..то, а след тази случка и малко глух с дясното ухо. Ще разкажа и а другата персона. Ще го нарека лицето У. От него също имах немалко неприятности, но те бяха краткотрайни, в смисъл, че този човек беше изключен по средата на срока за обучението, заради натрупани отсъствия. Ако сте любопитни можете да го видите на това клипче, симпатягата с каската: http://www.zazz.bg/play:2290aeb3 Не бих искал да се впускам в подробности, но си извадих извода, че при общуване с такива калпазани важи принципа при общуването с непознати кучета. Имам в предвид, че когато човек се притеснява или страхува, те усещат това и го нападат, когато е войнствено настроен, се държат настрана, само дето когато е приятелски настроен пак гледат да го унижат, нещо което дори и кучетата рядко правят. Но все пак аз съм на мнение, че калпазаните нямат цялата вина, че са такива. 50% е тяхна, защото те са съзнателни същества и осъзнават какво вършат, 25% е на семейството, като най-малка социална клетка и там индивидът, расте и се възпитава, 25% на училището, като институцията която трябва да подготви и възпита човекът. Предлагам обаче, да направим един обзор на етимологията, която поражда антисоциално поведение в училищата. Тя се корени най-вече в първоспоменатата институция, както и в предишния житейски опит на индивида. Както вече изчерпах за лицето Х, неговата агресия се коренеше в комплексите му. Всички бяхме съпричастни, но никои не му е виновен, че е имал такава съдба, за сметка на това пък бяхме потърпевши. Е не малка вина според мен има и родителското тяло, което не се е поинтересувало за поведението на сина си, а и не е направило нищо по въпроса да му потуши комплексите. Нека да обърнем внимание и на лицето У. При него смятам, че майка му има повече от 25% вина. Още от първи курс го черпеше с цигари, купуваше му всичко по последна мода водеше го по екскурзии в чужбина, а той се отблагодаряваше с нисък успех и натрупани голям брой отсъствия. В общи линии го беше разглезила до ента степен. Дори след като жената стана “главен спонсор” на училището по онова време и наистина направи много, но в крайна сметка не можа да опази синчето си от изключване. Ето на какви порядки го възпита. Мога само да предполагам, че момчето имаше и друг комплекс. Още като 14 годишен имаше завиден релеф, дори и за по-големите, блъскаше яко и ядеше анаболи и други химии. Вероятно е имал и проблеми от ерекционно естество, които винаги избиват в агресивно поведение и трудно се покриват, но за тях може само да се гадае. Нямам лично виждане. Това е логична хипотеза, за буйното му и безкрупулно държание, не само към мен, а към повечето съученици, като изключим тарторите за какъвто и той се имаше.
Иска ми се да разгледаме етимологията и при мен. Лятото преди да започне учебната година майка ми си беше изгубила работата. Тя е голяма паника. Постоянно повтаряше и ми хленчеше как сме щели да останем гладни, как няма пари и т.н. Тогава аз бях едно 14 годишно лапе, връзвах й се и много се подтисках. Тя постоянно ме предупреждаваше да се пазя, да внимавам, как щели да ме пребият, да ме набият ограбят и т.н. Беше ме страх от всеки. Всичко това ме подтисна още повече. Тогава бях с диагноза страхова невроза. Страхувах се от всеки, виждах във всеки потенциална опасност. Въпреки, че в последно време доста се замогнах, тогава /95-96/ живеехме от една страна мизерно, но от друга смятам, че стандарта беше по-висок от сегашния, защото въпреки тогавашните ниски доходи можех да си позволя да се отдам на любимото ми занимание ски, когато си поискам, пък със сегашните що годе високи доходи, едвам събирам за едно качване в седмицата и почивчица в Банско. Аз лично не исках да тревожа нашите и гледах да не им искам пари за нищо, ходех със стари дрехи, отказвах да приемам джобни, не се поддържах и т.н. В началото имах възможността да се социализирам със съучениците си, дори и имаше начин да запазя дистанцирани добри отношения с калпазаните, до степен да не ме закачат, и да не им се бъркам в работите. Първите месеци постоянно ме канеха на дискотека /тогавашната Ритъм/. Аз винаги отказвах, защото ми бяха натяквани страхове, че като ида на дискотека ще ме пребият, ще се пропия, ще изхарча много пари, ще стана наркоман, ще пропадна и т.н. Дистанцирах се, не общувах много, страхувах се почти от всеки. Бях развил хюманфобия. Няколкото калпазани усетиха това и започнаха да ме тормозят третия месец след старта на учебната година. Търпях ги цялата първа учебна година. Терорът им загрубя към края. Тогава моите родители се опитаха да решат нещата по дипломатичен път и говориха с родителите на някои от тях. Резултатът беше спокойно завършване на учебната година и известно спокойствие в началото на втори курс. Малко след това обаче нещата отново загрубяха. Вторият срок на учебната година подадох писмено оплакване по каналния ред, до Директора. Имаше един педагогически съветник, които ми обеща, че ще ме вземе под крилото си, ще дойде в час на класния, ще оправи нещата и т.н. След това обаче, не се появи, а постоянно “си лафеше” с въпросните калпазани. Дочух даже, че наистина е направил опит да си свърши работата, като им казал “Абе какво се занимавате с тоя нещастник, я гледайте пи….тата дето минават”. Да доста професионално казано.
Свика се съвет, на които присъстваха Директорът, родителите на калпазаните, моя баща и педагогическите съветници. Противно на очакванията аз и калпазаните бяхме оставени пред вратата, а възрастните заседаваха около 2 часа. След това бяхме поканени вътре, и беше направен опит да заровим томахавката. Аз поисках извинение, но нещата бяха така представени, че Директорът ме нахока и ми каза, че колкото тези момчета имат вина, толкова и аз имам вина. Каза, че си “затваря очите” пред това което е станало. Нужно било и извинение от моя страна. Като се има в предвид, че някои от нещата бяха опиране на нож, насочване на пистолет, хвърляне вещите на ми, системни обиди, тормоз и унижения. Посъветвах се с мои приятел адвокат и той ми каза, че в такива казуси най-често вината пада върху жертвата, било нормално, особено като не можеш да се защитиш сам. Някои от родителите на калпазаните бяха свестни и съвестни хора и те дойдоха и ми поднесоха лично своите извинения, след което ме потупаха по рамото и ми казаха “Не се притеснявай”, “Не им обръщай внимание”. Педагогическите съветници ме молеха да сменя училището. Аз бях инат и исках да видя до къде ще стигнат нещата. Сега обаче до някъде съжалявам. Оцелях още три години с големи мъки. Опънах се и аз. Пребих двама трима, ядох и аз бой и атаките поне временно секваха, но не за дълго. След като завърших имаше позитивен и негативен резултат. Негативния е, че излязох социален инвалид, и до ден днешен имам проблеми с общуването, които се старая да прикривам умело, психологическата травма нанесена ми през ученическите години ще остане за цял живот. Пътят на ресоциализацията беше труден. Той започна след като влязох в университета /от първия път/. Първоначално според моите колеги съм се “държал странно”, “често джентълменско”, но си личало, “че ми има нещо”.
Позитивите са, че получих една добра закалка за живота. Неща които повечето ми познати са в състояние да изкарат извън равновесие мен не могат. Хората около мен казват, че съм доста корав. Все пак от тогава минаха почти 8 години, вече съм на почти 27 и с течение на всяка измината година, се чувствам по-добре, но пораженията върху психиката ми и социалното осакатяване, което умело прикривам ще си останат за цял живот.
Искам да се обърна към всичките калпазани и да им кажа: Абе пичове, какво са ви виновни другите, че не ви стават пишките? Кой ви е виновен, че вашите ви лишават от джобни и имате незадоволени потребности? Знаете ли, че да демонстрираш сила срещу по-слабия говори за вашата крехка психика, за вашата неувереност в себе си и комплексарщина? Според Фройд корените на агресивното поведение са в сексуалната незадоволеност. Какво и пред кого си мислите, че доказвате като тормозите по-слабите?
Искам да се обърна към жертвите на насилие и агресия в училището. Пичове, преди около месец бях решил да ви посъветвам да се опълчите. Да проявите активност. Не крийте от родителите си. Разкажете им какво става, нека и те да вземат отношение. Не се оставяйте да ви тъпчат. Веднъж може да ви набият, може и втори път третия път можете и вие да набиете или пък поне да ни ви закачат за малко. След като видях какво се случи, с момчето от Разград, които се опита да защити честта си, след като беше напсуван от свои съученик и за това заплати с живота си, или пък с момчето от Самоков, които отиде в болница, бих ви посъветвал НЕ ГО ПРАВЕТЕ!!! Обърнете се към нужните органи. Педагогическите съветници, най-често не заслужават дори и ниските заплати които взимат, и не си вършат работата. Само пият кафета и си говорят по цял ден. Ако въпроса е сериозен, обърнете се към ДПС /детска педагогическа стая/. Там имам наблюдения, че хората гледат да си вършат съвестно работата, но за съжаление както самите те казват, “нашата работа в 80% от случаите е изгубена кауза”. Най-добре сменете училището. Ако ви убеждават колко перспективна и добра е вашата специалност, пак го сменете! В моя случай беше така. Само хвалеха специалността, колко била търсена и перспективна, пък и аз си бях инат, не исках да отстъпвам. Може би заради лошите асоциации с това време сега не искам и да чуя за това дето го учех. От собствен опит мога да ви кажа, че ако сте млади и амбициозни пари винаги можете да изкарате. Нервите които сте изхабили обаче няма кои да ви ги възстанови. Нека пак да погледнем етимологията. Когато гледах репортажа по Би Ти Ви за случая в Разград, репортерката беше в дома на онзи дебил. И какво, баща му вечно пиян на кирка, майка му всеки момент очакваше, че ще я удари, и какъв сптереотип от къщи копира това момче, че може да си бие хората на спокойствие и ето го резултата. Смърт. Според мен отговорност трябва да се потърси и на директорката на училището. В репортажа тя каза нещо от рода на: “Ми ние си го знаеме, че е буйно и агресивно дете”. Добре, бе, като си го знаете какво правите?? Защо не вземете мерки? Чакахте да убие човек и тогава се сетихте? Това все едно да пусна битбул, без повод, без намодник, да ухапе някои, и чак тогава да се сетя, че аджиба мога да го държа изкъсо или пък, да го извеждам само през нощта. Но какво става реално обаче. С изключените ученици се получава едно прехвърляне на топката. Изхвърлят ги от едно училище, приемат ги в друго и там старата песен на нов глас. Пак има насилници и насилващи. Дори им се отдава възможност да тормозят повече хора в новите училища в които биват преместени. Не мислите ли, че трябва да има някакви специални училища за калпазани /както навремето се бяха превърнали СПТУтата, или пък ученик които е изключен два пъти от училище да има право да учи само като частен ученик, или вечерно?? Не може ли да се вземат превантивни мерки?? Не е ли възможно да се приеме правилник или закон, според които дори и при най-малка проява на насилие, учениците да бъдат изключвани?? Каво се чака??
Евалата на ония пичове от Перник, за които четох във вестника, че хванали далеч от училището един техен съученик, които постоянно се заяждал, натупали го едно хубаво и сега ги викат в РПУ-то. Според мен дори награди трябва де им дадат. Поне моята практика показва, че известно време ще има спокойствие, но след това този човек пак ще започне да си избива комплексите. Според мен това е един от начините. Ако се дърви на група хора, възможно най-далеч от училището, бой, ама не много як, само малко и поне за известно време ще се озъпти. Жалко е обаче, че най-често системния тормоз в училищата се упражнява върху единици или най-много двойка хора, “задръстените зубари” или най-плахите, които не могат да се защитят сами. Е вярно е, че човек трябва да се бори и да не дава да го мачкат. Така е не само в училище, но и през цели живот. Съгласен съм. Но защо трябва да се унижават по-слабите?? С какво са го заслужили те?
Ето това е наистина тъжно:
По Лора
Аз съм човекът, когото тормозеше като малък
Аз съм човекът, който ти изглеждаше жалък
Аз съм човекът, който те отвращаваше
Аз съм човекът, на когото се подиграваше
Аз съм човекът, който седеше самотен
Аз съм човекът, който върви към дома неохотно
Аз съм човекът, когото плашеше до смърт всеки ден
Аз съм човекът, който стоеше безмълвен, смутен
Аз съм човекът, който носи болка в очите си
Аз съм човекът, който винаги крие сълзите си
Аз съм човекът, който живя в страх и насилие толкова време
Аз съм човекът, разрушен от това бреме
Аз съм човекът, който се давеше в презрение
Аз съм човекът, който проклинаше свойто рождение
Аз съм човекът, когото мачкаше за забавление
Аз съм човекът - от твоето поколение
Аз съм човекът, чието име не знаеш
Аз съм човекът, за когото нехаеш.
Ти мислиш, че е готино да си свиреп,
Но и аз съм Човек - като теб.
Превод: Влади Фиданова
Лора Граймс е 14-годишно момиче от Бристъл, Великобритания, което се самоубива, след като е системно малтретирано в училище от свои връстници. В предсмъртното си писмо оставя стихотворение, което моли да бъде прочетено на погребението му.
Това стихотворение и историята на Лора се превръщат в основа на кампанията “Училище без насилие”
От скоро тече и реклама по телевизията. Но каква е ползата? Гореизброените случай нито са единични, нито са рядкост. Най-лошото е, че на повечето от тях не се дава никаква гласност. Прави ми впечатление, обаче, че дори и развито общество като американското не е успяло да се справи с този проблем. Забелязвате ли, че през известно време по новините казват, как в щатите някакъв пич влезнал въоражен до зъби в гимназията или колежа където учи, и убил няколко свои съученика, ранил други и накрая се самоубил. Дали е случайно?
Според мен трябва да има своевременна намеса на институциите. Така наречените педагогически съветници, не правят нищо, обаче излизат по улиците, наравно с учителите да искат по високи заплати, макар, че дори както казах не са си заслужили и по-ниските които взимат. Ако има добра координация между тях и ДПС, ако се свикваше педагогически съвет, дори за най-малкото провинение, ако се правеше проучване какъв е психоклимата в класовете, кои ученици са проблемни и трябва да се поставят под наблюдение, охраната по училищата не само да се задява с ученичките и да люпи семки, ами да е на щтрек и много други неща, нещата нямаше да стоят по този начин. Според мен ключът е в по-добрата връзка и координация между институциите: училище – педагогически съветници /психолози/ - ДПС /полиция/ - семейство. Нека не бъдем безучастни!!! Нека не си затваряме очите пред това което става в училищата и да не го отминаваме с лека ръка!!! Утре и нашите деца могат да бъдат жертва.

Върнете се в началото

Който прочете това от началото до края да ми пусне ЛС, моля

И аз не мога, най-много по диагонал. Сори , не ми дават отпуската, и саклета ще ме хване.

Разбирам, че това е една душевна изповед, но да беше го синтезирал до 1 екран поне.

Жалко наистина, че държавата е абдикирала и в тази област, от образованието. Няма оправия. Учи бойни изкуства - явно такова е времето...

Едно време шерифа са го избирали с цел да замества зетите граждани. Ама щом институцииите не работят, значи пак отдолу трябва да се почне, от ниво самоуправство. Просто трябва да сте силни, другите лошо им се пише...

Хахаха, и да преразкаже идеята накратко, нали

ЛС до Sellfkiller: Прочетох го
Но нямам коментар по съдържанието, може би е дълбоко и лично изстрадано, не го подценявам, но е като риторичен въпрос за всеки нормален, средно интелигентен и поне малко замислящ се човек - или поне така ми се иска да мисля.

Аз смятам, че това е една изключително важна тема, която е много наболяла и за съжаление - наистина е табу.
Насилието в училищата е огромен проблем, защото именно там започват комплексите и задръжките на много деца, които са били подложени на тормоз за това, че са умни, или по-плахи или по-различни.
Разбира се и "насилниците" с жертви на нещо, което още повече показва сложността на проблема - как така има само жертви в училищата, тогава къде е проблемът?

Проблемът е в неадекватното родителстване и неадекватното отглеждане на децата, превръщайки едно дете в насилник.
Проблемът е в незаинтресоваността и неспособността на учителите да се справят с това. Много от насилваните деца няма на кой да се оплачат да ги защити, защото учителите си затварят очите - което от своя страна кара децата да се защитават сами - и се стига до "14 годишно момче уби съученик"
Проблемът е в това, че няма психолози, които да виждат този проблем в децата-насилници и да работят с тях, за да предпазят тях и другите деца. За съжаление и в детските градини, от където се заражда роблемът, работят "психолози", които сменят памперси и водят групи като педагози, но дори незнаят както е "Тест на Векслер"

Много е сериозен този проблем, защото утре и моето и вашето дете може да е пребито от някое друго дете в училище - но по-страшното е, че може да му се нарани психиката - защото външните рани ще зарастнат, но другите.....

Много хора не си дават сметка за тези неща, но българските училища са като мини казарми - учиш се да оцеляваш .... но кога между това и учиш?

Solarcoaster разбирам защо си написъл всичко това , не е дълго, виж последиците от случилото се са ДЪЛГИ И аз съм имала, подобни проблеми слава богу някак си съумях да запазя самоуважението си поне от части мисля че този проблем е много по голям от колкото хората си мислят. Работата е там че много родители на сила озлобяват и осакатяват психологически децата си само и само да не им се случи това и на тях, да не са жертви да не ги е страх да се сбият или опълчат на някого. Вярно е че детето често се нуждае от надъхване но според мен това ''насъскване'' както почти всичко останало в българия е преминало през онази нашенска крива начупена и събрана погрешно леща на живота, която превръща и най добрите намерения, в някакви уродливи техни подобия. Така както само ние го можем.

И ТОВА Е САМО ЗАРОДИША , от тези проблеми тръгват повечето останали , в цялото ни болно общество. Ако някой тук мисли че съм преувеличила ,да се огледа и ослуша, или най-малко да сипусне новините довечера

Гага, съгласна съм с теб! Това тук се случва толкова често,че когато някой го чуе и види по новините даже и не се учудва.
Обаче за родителите не съм съгласна.
Много голям процент от родителите биха направили всичко възможно,за да няма детето им такива проблеми.
Моята майка неведнъж ми е помагала когато съм имала проблем със съученички-манипулирали са ме,интригантсвали са и са ми дигали сумати скандали,стигало се е и до момент когато съм нямала към кого да се обърна и точно тогава се появява майка ми, която МНОГО ми помогна и от тогава се сближих с нея.Може и просто да съм имала късмет с майката и да си мисля,че всички родители го правят

И между другото прочетох написаното от новака и ми хареса

Ами според мен си има начин да не се стига до боеве толкова често. Някак в поведението на човек има нещо, което сякаш казва на другите-"Стой на страна". Аз като се замисля, като бяхме малки доста се биехме-определяше се кой ще е тарторът, аз останах независима, а единствената причина беше че тъй да се каже добре се бия. Сега боевете, имам предвид сега когато сме по-големи нещата са по-сериозни, но пак не ме закачат много. Абе мисля, че зависи от поведението, някак си не ме закачат, а в същото време аз показвам независимост, нали не е като да им показвам че приемам, че са по-силни, дори преди месец една дет тренирала не знам колко години кик-бокс ми каза, че с мен не може да се бори, била съм много корава, как пък го прецени , та има си нещо в поведението, което показва на хората, че с този шега не бива.

Прочетох го от начало до край. Първо да кажа кое не ми хареса - казваш, че си против насилието, налагано върху теб, а в същото време искаш тези, които са те тормозели, да бъдат заведени някъде извън града и пребити, та току виж се стреснали както ти каза за известен период от време, пък дори и след това пак да почнат да си избиват комплексите като им мине. И какъв е смисълът? Биеш, бият те, спираш се, пак биеш - било с юмруци, със системен тормоз на хвърляне на чанти и принадлежности, с думи, с обиди. И така в един вечен кръговрат. Родителите са до голяма степен отговорни. Времето е малко да. Но защо аджеба си го създал това дете, като няма да му обърнеш внимание щом се прилереш от работа, а ще се заровиш примерно в кухнята или пред телевизора и ще махаш отегчено и уморено с ръка, когато те попита нещо, което го вълнува, колкото и банално да ти се вижда да обясняваш в момента. Учителите знаят само да казват - ти тихо там, че ще ти пиша забележка или двойка. Когато аз ходих на училище, най-вече в часовете по история и английски именно заради учителското тяло съучениците ми се държаха все едно са у дома си - разхождаха се, влизаха и излизаха по всяко време, учителя им нареждаше двойка след двойка в бележника си, след това на края на срока те му се молеха и подмазваха да не им пише тея двойки в бележника и той уж отричаше, но накрая винаги ги оставяше да изкласят. Така че това не е начина. Заплахите на дируктора и наказантията също. Учениците вече не се стряскат от нищо. Като че ли са станали безчувствени. Празните им хогледи и липсата на интерес към училище и учебния процес си личи от далеч, а кафенетата около училището винаги бяха пълни, също както и дневниците - със забележки и отсъствия. Учителят трябва да създава авторитет, да предизвиква интерес, да е строг и в същото време любезен и отзивчив, да се нагажда към класа и да нагажда класа към себе си. Педагогическите съветници - веднъж съм ходила и то не защото съм правила проблем, а защото имах проблем и исках да го обсъдя с някой, който си разбира от работата. За жалост не ми помогна, защото ми каза нещата, които вече знаех, но това не е обвинение, защото истината винаги сам си я търсиш, а не някой да ти я каже. А жената просто потвърди тезата ми. Друго, което виждам в поста е, че и ти обиждаш момчето, което е подпалило огън насредата на дома си - криви крака, лице присадено от задните му части. То не е много коректно въпреки отношението, което са имали към теб. Това е един начин на отражение - това, което са ти причинявали, искаш и те да го изпитат. Просто забрави за това и насочи живота си в една нова, различна насока. Миналото не може да бъде забравено, оказало ти е отражение върху целият живот, върху социалното приемане, върху общуването. Ето това му е хубавото на живота - че се научаваш да се крепиш, да ставаш все по-силен, и както казваш - да се калиш, когато ти се нанесе още някой по-силен удар. Ето за това ти стискам ръката, че се опитваш да го превъзмогваш по някакъв начин, та било то и като споделиш във форума. Когато мислите ти се излеят на белия лист, проблема става по-ясен. И е време да потърсиш алтернатива да преодолееш страховете си, да бъдеш позитивен.
Искам да кажа и нещо, което ми направи изключително грозно впечатление. Вече съм втори курс психология. Имаме нова колежка, която дойде от задочното. Изглежда странно, има лек проблем с говора и въпреки това дава вид на умно и начетено момиче. Онзи ден влиза в стаята и от задните чинове се чува "Тая ми е много противна" и това последвано от кикот и подигравки. И кажете ми после, че тезо мио колеги някога ще се сблъскат с реални хора и ще им помагат в решаването на проблемите им. Не вярвах, че това го има и в университета, но явно доста от училището се е пренесло и тук. Дори и втори курс... Което прави много грозно впечатление и те кара да се замислиш накъде по дяволите отива всичко?

С голямо съжаление искам да отбележа, че съм много съгласна с това, което си написала. Аз лично съм била свидетелка как поставят диагноза "умствено изостанал" на дете, на което просто не му е било говорено и обръщано внимание. Никой не му е казал какво оначава ехо, завист, приятел...то не е свикнало да комуникира, да се общува с него. Гадни са нещата много.

А за университета....хората са едни и същи. Отиваш на работа - големи хора на по 30-40 години правят същите мизерии. Шефове-компексари се гаврят със служителите си, директори мачкат мениджърите под тях, защото ги мразят за това, че са умни, а те са поставени там от някой.
Това за съжаление не е само в училище - това е манталитет. Дълго време тази психика е поддържана чрез казармата, чрез патриархалния начин на живот - втълпявана е логиката "Мачкай ти, за да не те мачкат теб". Как да се отървем от това? Истината е, че това нещо го има вътре в човека...просто може да се ограничи до някъде от закони. Ние се подиграваме на американците, че се съдят за щяло и нещяло, но там ако някой ти се подигае - можеш да го осъдиш. Тук ако някой те насили психически - можеш само да се саморазправиш или да търпиш, защото на никой няма да му направи впечатление. Ще ти каже - "я се стегни и му го върни. Ако знаеш аз какво съм преживявал...".

Здравейте и от мен. Да кажа и моето мнение затова къде е проблемът. Не прочетох дългия пост, но прочетох този на Лейдито и наскоро гледах едно предаване по БТВ по темата за нищетата, побоищата и хауса в бългаските училища, така че помислих доста по въпроса и преди да го видя изложен тук. Извинения ако и аз се завихря в безброй думи, но темата е многолика и ги заслужава мисля.

Според мен не бива да забравяме, че все пак пуберитета е възраст на изграждане на самоличност, една странна физическа и психическа трансформация свързана с много бушуващи хормони, душевно неравновесие, неопределеност, комплекси и бушуваща агресия. Не трябва да забравяме също, че децата за жестоки и училището сякаш е поредната мини джунгла, в която ни се налага да оцелеем и утвърдим своята самоличност. Аз говоря от името на млад човек, завърщващ висшето си образование който доскоро се е размотавал из училищните коридори. Ами да Ви кажа и преди 5-10 години пак си се биехме. А з бях отличничка и въпреки това имаше едно истерично момиченце, което ми крещеше и се злобеше, в резултат на което редовно го смотавах в ъгъла още в прогимназията. Бях и много харесвана и модерна, но после се оказа, че момчето в което е влюбен един съсел, който уж ми беше най-добра приятелка е влюбено в мен, та тя не го прежива и почнаха да ме тормозят мен. Подритваха ме коридорите, лепеха ми бележки, унижаваха ме. Доста неприятно. Съучиниците пък ми палеха косата и ме гонеха по коридорите, щот ги удряха хормоните та недовиждаха чак. И целият този тормоз трябваше да е вид свалка. Ми не виждам да съм умряла от това. В гимназията пък имаше едни каки дет все щяха да ме бият и ми викаха риба щот ми била голяма устата, после пък групата на отворките в нашия випуск съсипвахме прилежните ученички като ги смачквахме психически поне по 5 пъти на ден.

Разказах всичко това, защото за мен ограничено в тези параметри училищното мерене на характери и неправилно изразени хормони е абсолютно естествено. Това е изграждане и отстояване на самоличност в социална среда. Просто е по-примитивно. Та ако отидете на нова работа днес 90 на сто ще попаднете на социални групички, интриги и опити за съботаж на далеч по-високо ниво, НО те са там, защото животът е борба и няма райски кътчета, където само да те милват по главата.

Ако отидете в средностатистическо Американско училище пак ще видите същите гамени, само дето ги наказват и изключват, но те продължават с терора в друго училище просто.

Що се касае до патологичното насилие, което ясно искам да разгранича от борбата на характери, то вече е друга тема. Що се касае до липсата на всякакъв респект към учителите, училището като институция и културата въобще - това вече е друга тема също.

Все пак наистина ми се иска да се разграничат нещата, за да се види истинския проблем. Защото забутаняци и готини винаги ще има във всяко сборище на подрастващи тинейджъри. Такъв е животът.

Патологичното насилие обаче според мен е резултат от напрежение в семейството. А липсата на респект към образованието и стремеж към знания за мен е резултат от морала и ценностите на цялото ни съвременно общество. Модерно е да ти е дебел вратът и да караш немса кола със сложна регистрация и черен цвят. Модерно е да си хванеш богат чичко и да се моткаш на Планет, в Саут Парк и в Марая с обувки за 1500 лв. Модерно е да си престъпник, ако си мъж, защото те са най-успели и оборотни и високоплатена проститутка, ако си жена - ами какво повече да кажа. Не е модерно да знаеш 3 езика и да обиколиш света! Не е модерно да имаш високоплатена квалитетна професия, не е модерно да се стремиш към успех с помощта на познанието и волята си, а с кражби, дилърство на забранени вещества и отворени крака. ТОВА ВИЖДАТ ДЕЦАТА НА БЪЛГАРИЯ. Виждат как професори карат таксита, за да преживяват, виждат как тате гони мама със сатър понеже супата е студена. Какво искате от тях.

Нито те, нито семействата им са виновни, а всички ние сме виновни, защото не се изправяме срещу деморализацията и профанизацията на обществото, за мен това е истината. И ако аз бях Изпълнителен Директор на фирма с няколко висши, или усляла артистка, журналистка, защо не банкерка, то бих почувствала своята социална отговорност да комуникирам нещо към младещта, да подам послание, лъч светлина и надежда.

За учителите последно, с риск някой педагок да се разсърди, но съвременния учител е продукт на социалната безотговорност според мен. Много са ми пресни още и да Ви кажа, за толкова години мога да изброя всичко на всичко до 5 учителя, които смятам уважавам. И ТО НЕ ЗАЩОТО ДЕЦАТА СА ТОЛКОВА ПРОСТИ, НАПРОТИВ. Според мен децата се развиват твърде бързо, а учителите често просто не могат да ги догонят. Ниските заплати, неуважението в социален и културен аспект толкова е демотивирало педагозите, че те не се усъвършенстват и не въждат нужда от това. Те са често по-истерясали и от самите деца и не случайно не будят грам респект у тях. Ще ми каже ли някой кой налага тестови контрол на българския учител и колко качествен е той? Ами да Ви кажа аз си мисля, че е много нискокачествен контролът просто защото 90 на сто от преподавателите са застаряващи и скоро няма да ни стигат учители вероятно. Имала съм доста учители в лошо психическо здраве, имала съм и с извинение, но учители с много ниска обща култура, към които никой никога не би ме провокирал да изпитам респект. Наред с тях имах и страхотни ментори, които ще помня доживот разбира се, но като цяло за мен българският учител е в пълен упадък а търси респект от деца, които не знаят в какво да вярват. Ами няма как да го получи просто.

За финал пак искам да кажа, че за мен проблемът е дълбоко социален, културен и морален такъв на ниво нация, не е само в семейството, в децата или лошите учители. Времето ни е пагубно за културата и ако съзнателните, успели и образовани хора в България, както и всеки от нас осъзнаващ проблема не подадем крак за нещо различно, то едва ли ще се случи от самосебе си.

Всичко,което си написал Solarcoaster,ми изглежда някак си плашещо какво е ставало преди в училище,какво става и ще продължава да става...
Всичко това,което преживяваме през този важен период на обучение и в зависимост от това,което се случва оставя своите следи.Дали хубави или лоши...Най-често хората помнят лошото.Обиди,подигравки,неуважение.
И след това прехвърляме всичко това и в живота,ежедневието.
В моето училище съм много възмутена от отношението на госпожите към всичко,което става.За тях е без значение дали някой се бие,обижда или каквото и да е.Те искат само да си предадат материала,да си вземат заплатата и да не ги натопи някой,че няма дисциплина.Пример:Госпожата по Английски вижда как се бият в час двама съученици и казва просто Айде сядайте си да не дойде директорката и се подхилква.Положението е много страшно.

Не малко пъти съм била свидетел на подобни унижение. Ужасно е, наистина. Но знаете ли кое е по-страшното? Че повечето седят наоколо, снимат с телефони, смеят се и като цяло се радват на случващото. И има 3-4 като мене дето ни става отвратително. Често съм се прибирала без никакво настроение, без самочувствие именно заради такива хора. Трябва ли училището да бъде място за такива прояви? Нима сега вместо да седна да уча, аз трябва да мисля утре как да се пазя от някой? За мен това си е чисто психическа травма. 2-3 шамара/удара се преживяват, но спомените и душевната болка..те не могат да се оправят така лесно.. По тази тема мога да изпиша още много, но какъв е смисъла? Какво ще променя?

Може би ще промениш своята болка от това.

здр мен доста ме закачат в даскало и понякога ми идва да направя нещо за което после сигорно ще сажелявам изпитвам гняв ,омраза, ненавист и гиганска доза болка . Аз не споделям с маиками за това не и казвам нищо сабирам си го в себеси но преди няколко дни не можах да издаржа и мо причиних .... започнах да го удрям с висчка сила да изливам сичко но една учителка ме спря след това дойде психоложката и зе да ми вика аз не издаржах на нейното викане и скочих през 2 етаж за да се измакна от викането
Просто реших да го споделя

Скочила си от 2рия етаж? Сериозно ли говориш

Кого си започнала да удряш???

да скочих от 2 етаж и започнах да го удрям (да мо пречинявам болка ) когато не издаржах на обидите мо на ..... на всичко